пристигането на… съюзници. Други Т’лан Имасс, тръгнали насам за предстоящия сбор.
— Намеквате, че Крон е уплашен от Пророка на Панион?
— Да. Поради убеждението си, че Пророкът е Джагът.
Принцът помълча, после поклати глава.
— Дори Т’лан Имасс да решат да тръгнат срещу Панион Домин, решението ще дойде твърде късно за нас.
— Така изглежда.
— Добре. Още един въпрос. Защо това тяхно събиране става точно тук?
Итковиан се поколеба малко, после кимна сякаш на себе си.
— Принц Джеларкан, този, които е призовал Т’лан Имасс, се приближава към Капустан… придружен от цяла армия.
— Армия?
— Армия, тръгнала на война срещу Панион Домин — и с допълнителната цел да вдигне обсадата на Капустан.
— Какво?!
— Сър, те са на пет седмици оттук.
— Не можем да издържим…
— Това се знае, принце.
— И този ли призовник командва армията?
— Не. Командването е в ръцете на двама мъже — Каладън Бруд и Дужек Едноръкия.
— Дужек… Едноръкия?! Върховният юмрук? Малазанецът? Духове долни, Итковиан! Откога го знаете това?
Щит-наковалня се окашля.
— Първоначалният контакт бе установен преди известно време, принце. По магически пътища. Оттогава обаче те са недостъпни…
— Да, да, знам за това. Продължете, проклет да сте.
— Присъствието на Призовника сред тях бе новина, която научихме съвсем наскоро — от един Хвърляч на кости на Крон Т’лан Имасс…
— Армията, Итковиан! Кажете ми повече за тази армия!
— Дужек и легионите му са осъдени като изменници от императрица Ласийн. Сега действат независимо. Неговите сили наброяват около десет хиляди души. Каладън Бруд държи под своя команда много наемнически отряди, три клана на Баргаст, народа на Риви и Тайст Андий — обща численост трийсет хиляди.
Принц Джеларкан се беше ококорил. Итковиан видя как всички тези нови сведения пробиха през вътрешната му защита, видя как избуяха у него надежди и как също толкова бързо се попариха.
— Външно погледнато — заговори тихо Щит-наковалня, — това, което ви казах, изглежда окуражителен принос. Но както виждам, вече сам разбирате, че в действителност всичко това е безсмислено. Пет седмици, принце. Ще отмъщават след това, защото най-много това да постигнат. А и тогава, предвид ограничения им брой…
— Това заключенията на Брукалаян ли са, или вашите?
— И на двамата, за съжаление.
— Глупаци — изръмжа младият принц. — Проклети от Гуглата глупаци.
— Ваше височество, не можем да устоим пет седмици на панионците.
— Зная, проклет да си! Въпросът вече е: защо изобщо се опитваме?
Итковиан се намръщи.
— Как защо, сър? Такъв беше договорът. Защитата на града…
— Идиот — какво ме интересува мен проклетият ви договор? Вие все едно вече сте убедени, че няма да удържите! Моята грижа е животът на хората ми. Тази армия идва от запад, нали? Така трябва да е. Върви покрай реката…
— Не можем да пробием, принце. Ще ни унищожат.
— Съсредоточаваме всичко на запад. Внезапен излаз, който преминава в изтегляне. Щит-наковалня…
— Ще ни изколят — прекъсна го Итковиан. — Ваше височество, обсъдихме го това. Няма да стане. Конните крила на септарха ще ни обкръжат, ще ни заковат на място. След това ще дойдат беклитите и тенесковрите. Ще отстъпим една защитима позиция срещу незащитима. Всичко ще свърши за една камбана време.
Принц Джеларкан го изгледа с неприкрито презрение — и дори с омраза.
— Уведомете Брукалаян за следното — заръмжа той. — Оттук насетне Сивите мечове нямат правото да мислят вместо принца. Не е тяхна работа да решават какво той трябва да знае и какво — не. Принцът трябва да бъде уведомяван за всичко, независимо как вие оценявате практическата му приложимост. Ясно ли е, Щит-наковалня?
— Ще предам думите ви съвсем точно, ваше височество.
— Допускам — продължи принцът, — че Съветът на маската знае дори по-малко от мен, нали?
— Допускането ви е точно. Ваше височество, техните интереси…
— Спестете ми поредното си учено мнение, Итковиан. Лек ден.
Принцът тръгна към казармения портал — с твърде скована стойка за царствената му особа. „И все пак благородна, по свой начин. Чувствата ми са на ваша страна, скъпи принце, макар че нямам право да ги оглася. Аз съм волята на Смъртния меч. Личните ми чувства са без значение.“ Потисна прилива на горчивия гняв, вмъкнал се в мислите му, и погледът му се върна на двамата баргасти, които продължаваха да седят на дрипавата черга в центъра на двора.
Трансът беше свършил. Хетан и Кафал се бяха навели над мангала, от който на тънки бели валма се вдигаше дим.
Сепнат, Итковиан остана за миг прикован на място, преди да пристъпи напред.
Докато се приближаваше, видя, че върху въглените в мангала има нещо. Червено по краищата, млечнобяло в средата. Прясна кост, твърде лека, за да е от бедерин, но прекалено тънка и дълга, за да е от човек. Крак и плешка от сърна може би, или от антилопа. Баргастите бяха започнали гадаене и бяха включили в него онова, което бе дало името на племенните им шамани.
„Значи не са просто воини. Трябваше да се досетя. Песенното заклинание на Кафал в Хомота. Той е шаман, гледач на кости, а Хетан — женската му половина.“
Спря до чергата, вляво от Кафал. По повърхността на раменната кост бяха започнали да се появяват пукнатини. Тлъстината кипеше на мехури по дебелите ръбове на костта, цвърчеше и искреше като огнен кръг.
Най-простото гадаене се изразяваше в тълкуването на шарките от пукнатини като карта — начин да се открият диви стада за племенните ловци. В този случай — Итковиан беше убеден в това — вложената магия беше много по-сложна, пукнатините представляваха нещо много повече от карта на физическия свят. Щит- наковалня стоеше мълчаливо и се мъчеше да чуе нещо от тихия разговор между Хетан и брат й.
Говореха на баргастки — език, който познаваше съвсем слабо. Още по-странното беше, че разговорът като че ли течеше трипосочно — братът и сестрата кимаха в отговор на неща, които сякаш само те можеха да чуят.
Лопатката вече цялата беше нашарена с пукнатини, беше станала на сини, бежови и бели петна. Скоро костта щеше да се натроши — когато духът на съществото се огънеше под натиска на магията, потекла през изтляващата му жизнена сила.
Тайнственият разговор секна. Кафал отново изпадна в транс, а Хетан изправи гръб, вдигна глава и погледна Итковиан в очите.
— А, вълко. Радвам се, че те виждам. В света са настъпили промени. Изненадващи промени.
— И тези промени радват ли те, Хетан?
Тя се усмихна.
— Би ли ти доставило удоволствие, ако ме радваха?
„Да скоча ли в тази пропаст?“
