— Корбал Броуч предпочита здрави органи за опитите си. На риск са изложени децата им.
— Щеше да е по-голям, ако не знаеха.
— Те го знаят.
— Децата ли каза?
— Да. Разполагаме поне с четирима малки наблюдатели на къщата по всяко време. Бездомни гаменчета — другите са достатъчно много, за да се смесят с тях. Държат под око и небето… — Изведнъж млъкна и в очите му блесна странно лукавство.
Имаше някаква тайна, разбра Грънтъл.
— Небето ли? Защо?
— Ами… да не би Корбал Броуч да пробва от покривите.
„В град с толкова много куполи?“
— Имах предвид — продължи Бюк, — че държат къщата под око. За щастие, Бочълайн се е заровил в мазето, превърнал го е в нещо като лаборатория и изобщо не излиза оттам. А денем Корбал спи. Грънтъл, това, дето ти го казах преди малко…
Грънтъл вдигна рязко ръка и го прекъсна.
— Чуй.
Далечен тътен отекна под краката им и отвъд градските стени бавно се надигна рев.
Бюк, изведнъж пребледнял, изруга и попита:
— Къде е Стони? И не се опитвай да ми казваш, че не знаеш.
— На портата на Пристанищния път. Пет отделения Сиви мечове, рота джидрати, десетина стражи лестари…
— Там е най-шумно…
Грънтъл се навъси и изпъшка.
— Тя знаеше, че ще започне от тази порта. Глупачка.
Бюк пристъпи към него и го стисна за рамото.
— Тогава защо, в името на Гуглата, още стоиш тука? Щурмът започна и Стони се е забъркала точно там, където е най-напечено!
Грънтъл се дръпна.
— Пееш ми за Бездната, старче. Тя е голяма жена. Казах й! Казах и на теб! Тази война не е моя!
— Което няма да спре тенесковрите да ти клъцнат главата за казана!
Грънтъл изръмжа и избута Бюк от вратата. Стисна тежкия лост в дясната си ръка и с едно дръпване го изтръгна от жлебовете. Желязото издрънча тежко върху камъните и звукът отекна по коридора. Грънтъл отвори вратата, наведе се и излезе на стълбището.
Щом стъпи на уличното ниво, грохотът на щурма закънтя в ушите му. Сред приглушеното дрънчене на оръжия се чуваха писъци, ревове и смътният, глух тътен от хиляди раздвижили се бронирани тела — извън стените, по бойниците, от двете страни на портата — той знаеше, че тътенът скоро ще заглъхне под непрестанните удари на блъскащите се в желязо и дърво обсадни овни.
Най-сетне обсадата беше извадила от ножницата острото си желязо. Чакането беше приключило.
„И те няма да удържат стените. Нито портите. До здрач всичко ще свърши.“ Помисли дали да не се напие и познатата нишка на тази мисъл донякъде го утеши.
Някакво движение привлече вниманието му. Той вдигна очи и видя как от запад изфучаха в дъга петдесет огнени кълбета. Дирите им раздираха небето. Наблизо избухнаха пламъци — снарядите поразяваха улици и сгради с оглушителен трясък.
Обърна се и видя втора вълна, идваща този път от север. Едно от кълбата започна да се уширява повече от другите. Ставаше все по-голямо и по-голямо, като побесняло слънце — летеше точно към него.
Грънтъл изруга и се хвърли обратно по стълбището.
Катраненото кълбо се удари в улицата, отскочи сред огнена вихрушка и се стовари в извитата стена на стана на по-малко от десет крачки от входа.
Каменното му ядро проби стената и повлече пламъците след себе си.
Камъни и хоросан изригнаха и засипаха горящата улица.
Натъртен и почти оглушал, Грънтъл се надигна. Откъм стана Улдан се чуха писъци. От изровената дупка блъвна черен пушек. „Тези проклети неща са огнени капани.“ Вратата се отвори с трясък и той се обърна. Появи се Бюк, повлякъл изпаднала в несвяст жена.
— Много ли е зле? — извика Грънтъл.
Бюк вдигна глава.
— Ти още ли си тук? Ще се оправим. Огънят почти е потушен. Махай се оттук. Бягай се скрий някъде.
— Добра идея — изръмжа той в отговор.
Пушеците закриха небето — вдигаха се на черни стълбове от източната част на Капустан и вятърът ги носеше на запад. В квартала на Дару се виждаха пожари — между храмовете и жилищните сгради. Грънтъл прецени, че близо до стените ще е най-безопасно от горящите снаряди, и тръгна на изток по улицата. „Това, че Стони е там, при Пристанищната порта, е само съвпадение. Тя сама си го избра.“
„Проклятие, тази битка не е наша. Ако бях поискал да ставам войник, щях да се включа в някоя проклета от Гуглата армия. Бездната да ги вземе всички дано…“
Нова вълна от далечните катапулти проряза дири през пушеците. Той спря и се прикри, но огнените кълба вече го бяха подминали, западаха в центъра на града с глух барабанен ритъм. „Това ако го продължат още малко, ще се побъркам.“ Напред през пушеците пробягваха човешки фигури. Грохотът на оръжия се усили, като вълни по каменист бряг. „Страхотно. Просто отивам при портата и измъквам момичето. Няма да трае дълго. Гуглата ми е свидетел, ще я пребия до несвяст, ако ми възрази. Просто ще се измъкнем оттук, и толкова.“
Приближи се до последния ред сергии на пазара на Вътрешната пристанищна улица. Проходите между паянтовите сергии бяха тесни и задръстени със смет. Улицата зад тях едва се виждаше зад стената пушек. Загази през боклука и излезе на улицата. Портата беше вляво от него, едва се виждаше. Масивните дървени крила бяха разбити, проходът и прагът бяха затрупани с грамади човешки тела. От амбразурите на двете странични кули, с почернели стени, изподраскани от стрели и гюлета, бълваше черен дим. До ушите му долитаха писъци и дрънчене на мечове. По платформите на стените от двете им страни войници в снаряжението на Сивите мечове се катереха към горните етажи на кулите.
Вдясно от Грънтъл се чу тропот на ботуши. От пушека се появиха Сиви мечове: първите редици с мечове и щитове, задните две — с насочени арбалети. Прекосиха празното пространство пред капитана и заеха позиции зад барикадата от трупове при портата.
Вятърът отнесе пушека вдясно и се видяха още тела — капънтали, лестари, бетаклити на Панион, и още надолу по улицата до барикадираната пресечка на шейсет крачки, където се беше струпала друга грамада избити войници.
Грънтъл затича към отряда на Сивите мечове. След като не успя да различи кой е командирът им, викна на най-близката жена-стрелец.
— Какво е положението?
Тя го погледна с безизразна физиономия — лицето й бе покрито цялото със сажди — и той с изненада разбра, че е капънка.
— Прочистваме кулите. Излазът скоро ще се върне. Пропускаме ги и задържаме портата.
Той я зяпна. „Излаз? Богове, те са си загубили ума!“
— Задържате? — Погледна към сводестия проход. — Колко дълго?
Тя сви рамене.
— Сапьорите идват насам с работните екипи. До камбана-две ще има нова порта.
— Колко пробива? Какви са загубите?
— Не знам, гражданино.
— Престани да дрънкаш — извика мъжки глас. — И го разкарай тоя цивилен…
— Движение, сър! — извика му друг войник.
Над раменете на присвитите редици на бойците с мечове се изпънаха арбалети.
