Брадвите на последния сиърдомин изсвистяха.
Дясната ръка на Дет, изпъната, с пръстите, забити в отворите на забралото, беше посечена между рамото и лакътя.
Втората брадва се заби дълбоко между плешките й, отхвърли я напред и лицето й се натресе в стената.
Сиърдоминът пристъпи напред, за да си вземе брадвата.
Стрелата на Малът го прониза под мишницата. Мъжът залитна и рухна.
Лечителят, вече заредил нова стрела в жлеба, се дотътри до Дет. Тя стоеше права, с лице към каменната стена. Кръвта от раните й вече се съсирваше.
Дори не беше нужно да я докосва, за да разбере, че е мъртва.
По стъпалата изтропаха ботуши, лечителят се обърна и видя Спиндъл — залиташе надолу по стълбището. Беше получил по шлема удар, отпрал на една страна челния предпазител с нитовете. Лицето му беше в кръв. Очите му гледаха дивашки.
— Двайсет души са горе, Малът! Тротс ги задържа…
— Проклет идиот! — Малът зареди арбалета и се закатери по стъпалата, като спря за миг да погледне Анци. — Намери си нов шлем, Спин, и след мен!
— Анци как е?
— Ще издържи още малко. Побързай, проклет да си!
Стълбището беше затрупано с трупове чак до горната площадка.
Малко преди да стигне до нея, стремглаво спускане го повлече надолу — сиърдомини и сред тях озъбеният Тротс. Нечий меч — на баргаста? — прониза Малът в рамото, после всички западаха по каменните стъпала. Брадви, ками, ръкавици, шлемове и броня, всичко се омеси в човешка лавина.
Тротс се измъкна пръв — мушкаше с късия меч, риташе и тъпчеше с ботуши. Малът изпълзя встрани от побеснелия баргаст. Огънят в рамото го жегна.
След няколко мига само двамата дишаха задъхано на стълбището.
Лечителят бавно се надигна и изгледа ядосано Тротс.
— Намушка ме, копеле такова!
Още докато го казваше, думите му заглъхнаха и той огледа баргаста. Грамадният воин беше понесъл повече рани, отколкото беше възможно. Беше буквално нарязан на късове. Но дори не трепна и се ухили.
— Намушках те, а? Добре.
— Схванах ти намека, синьозъбо псе такова. Защо само на тебе да ти е гот?
— Ми да. Къде са Анци, Дет и Спин?
— Една площадка надолу. Дет умря. Анци ще трябва да го носим. Спин май още си търси шлем.
— Много са големи — изръмжа Тротс. — Трябва да намерим кухнята — жаден съм.
Малът се дръпна от стената.
— И аз. Да тръгваме.
— Аз съм отпред обаче — готвачите са опасни типове.
Облян в кръв, баргастът заслиза надолу.
— Тротс.
Баргастът спря.
— Какво?
— Спин каза, че били двайсет.
— Е?
— И всички са мъртви?
— Половината може би. Другите избягаха.
— Ти си ги уплашил?
— Власеницата на Спин според мен. Хайде, лечителю.
Главата на Ток се полюшваше и гледката се издигаше и смъкваше, докато Т’лан Имасс го носеше по осветения от факли коридор. От време на време Туул прегазваше по някой труп.
„Свой брат. Така ме нарече.“
„Нямам брат.“
„Само майка.“
„И бог. Пророче, къде си? Няма ли да дойдеш за мен? Вълкът умира. Ти спечели. Освободи ме, Боже на всичко. Освободи ме, за да премина през Портата на Гуглата.“
Стигнаха до някаква извита врата. Дървото, стегнато в бронзов обков, изпращя под нозете на Туул. Пред тях се разкри просторна камера, пълна доскоро с някакви странни механизми — уреди за изтезания? — но всичко това сега се въргаляше потрошено.
„Жертви на гняв… Туул ли е направил това? Това немрящо безчувствено… нещо?“
Два меча издрънчаха откъм сводестия портал в другия край.
Т’лан Имасс спря.
— Ще трябва да те оставя.
„Да ме оставиш. Да. Време е.“
Туул внимателно го положи на каменния под. Ток изви глава. На прага в отсрещния край на камерата се беше изправила фигура. С маска. Бяла и лъскава, с два белега. С мечове в ръцете. „О, познаваме се с теб, нали?“
Мъжът мълчеше и просто изчакваше Туул да се отдръпне от Ток. Т’лан Имасс извади кремъчния си меч и каза високо:
— Мок, Трети сред сегюле, когато свършиш с мен, би ли отнесъл Ток-младши от това място?
Маскираният воин кимна. „Мок, проклети глупако. Каниш се да убиеш моя приятел… моя брат.“
Двамата воини влязоха в схватка с такава мълниеносна бързина, че окото му не можа да ги проследи. Желязото запя в камъка. Искри се пръснаха в сумрака и огряха потрошените инструменти за изтезание с бесни мълнии — светлини и сенки, затанцували сред хаоса от дърво и метал, и сякаш всичката побрана болка в тези сечива изведнъж изригна на воля.
Освободена от искрите.
От двамата воини… и всичко, което засланяше душите им.
Освободена, гърчеща се, танцуваща — обезумяла, трескава.
Някъде вътре в него — докато битката продължаваше и маскираният воин изтласкваше Т’лан Имасс все по-назад и по-назад — вълкът се размърда.
„Пленен. В този пречупен, но не и счупен механизъм за изтезание, в тази клетка от кости…“ Видя много близо до себе си потрошена рамка от… нещо. Дебела греда, единият й край обкован в черен бронз. С полепени по него късове — плът, изсъхнала плът и коса.
„Клетка.“
Ток-младши сви осакатените си крака, опря премазания си изкривен лакът в каменния под, усети как плътта му се разкъса, докато се извиваше, превъртя се, повлече краката си и коленичи, след това ръцете, вкочанени в юмруци, натиснаха камъка и той се надигна.
Треперещ, плувнал в пот под мръсната дрипава риза, Ток се изправи. Главата му се замая, мракът поиска да го погълне, но той удържа.
Круппе изпъшка, надигна я и задърпа ръката й.
— Трябва да пипнеш, момиче. Този свят беше направен за теб — разбираш ли? Дар. Има неща, които трябва да бъдат освободени.
Освобождение.
Да, тя разбираше този свят. Копнееше за него, боготвореше го, коленичеше, свела глава пред неговия олтар. Освободени. Да, имаше смисъл в това.
Като спомените от лед, валящи, валящи над всички.
Освободени… за да нахранят земята…
… освобождение — от смисъл, от чувство, дарът на историята; земята отдолу, пластовете, толкова
