„Процепът. Ортналския пролив — тази бездънна яма…“
— Виж! — изсъска Бързия Бен. — Онези пукнатини там…
И той видя цената на хода на Рейк. Огромни пукнатини бяха прорязали повърхността на Лунния къс, цепнатини, от които водата продължаваше да се лее неудържимо.
Вече две трети от Лунния къс се бяха изтръгнали от кипналото море.
От едната страна се открои широка скална издатина.
На която стоеше самотна фигура.
Спомените… няма ги. А с тях — десетки хиляди души. Смълчани.
— При мен. Ще взема болката ви.
Ти си смъртен.
— Смъртен съм.
Не можеш да носиш нашата болка.
— Мога.
Не можеш да я отнесеш…
— Ще го сторя.
Итковиан…
— Вашата болка, Т’лан Имасс. Сега.
Тя се надигна пред него. Вълна. Неизмеримо висока вълна. И го заля.
Видяха, от първия до последния.
Видяха усмивката, с която я посрещна Итковиан.
Лунният къс се надигаше, загърнат в мрак. Каладън Бруд се взираше. Леещи се на водопади облаци от мъгла, вода, сипеща се и чезнеща в мрака. Дракони се понесоха напред, черни, един пурпурен, Куралд Галайн изригна на вълни и овъгли демоничните кондори.
Лунният къс се наклони — грамада от черен камък — на една страна и разтърси сградите. Наклони се и се плъзна напред, към цитаделата…
Долу на мъртвата полоса разпилените войници — малазанци, баргасти, Сиви мечове, Грънтъл и малцината останали от неговия легион — всички до един бяха преминали каменния мост и се стичаха вътре през разбитата северна порта. Без никой да ги спре. Стената на изток от портата беше пуста, оголена от магове и всичко.
Пламъци огряха града зад стената. Небето се изпълваше с Черни моранти и Велики гарвани — Куралд Галайн се стичаше надолу, върху Корал…
„Истинското разбулване. Всички Тайст Андий, слели се в ритуала на страховитата магия. Светът не е виждал това през всичките хилядолетия от тяхната поява. Никога не го е познавал. Кълна се в сърцето на Бърн, какво ли ще последва от това разбулване?“
Продължи да се взира, налегнат от огромна, вцепеняваща душата безпомощност.
Силата се вливаше в Корлат. Очите й грейнаха, щом двамата с брат й се понесоха над студените, познати течения на Куралд Галайн към Лунния къс.
О, той умираше — тя го виждаше. Умираше, ала все още не беше изпълнил страховитата си, смъртоносна задача.
Видя как се понесе към парапета на цитаделата — натам, където стоеше Пророкът — джагътът, стиснал в ръцете си Финнеста на Матроната, замръзнал, зяпнал нагоре към неумолимо приближаващата се черна извисяваща се планина.
Ела на този свят, Тъма. Тук, над този град.
Тъма, която никога не ще се разсипеш.
Корал. Черен, черен Корал…
Само няколко мига бяха нужни, докато лейди Енви осъзнае — докато гледаше как се огъват Подпалвачите на мостове под урдоманската атака, — че е разбрала погрешно последните думи на Пикър. Не увереност, нито поза дори. По-скоро черен хумор, изпълнен с фатализъм, явно типичен за тези войници, ала съвсем нов за лейди Енви.
И щом го осъзна, тя се задейства. Небрежен жест с ръка.
Достатъчен, за да разкъса плътта на урдоманските воини.
Рухнаха вкупом.
Но щетите вече бяха нанесени.
На крака бяха останали само двама Мостоваци. И двамата — с тежки рани.
Видя как започнаха да оглеждат падналите си другари, накрая се струпаха при един и го изтеглиха. Само един от падналите все още дишаше значи.
Тежки ботуши по коридора. Някой бързо се приближаваше.
Лейди Енви се навъси, вдигна отново ръката си…
— Стой! — изкрещя Пикър. — Това е Малът! Спин! Насам, кучи синове!
Зад първите двама, които се появиха — явно Малът и Спин, — залитаха още двама войници. Всички бяха ужасно ранени — особено баргастът, от чиято броня бяха останали жалки късове и чието тяло бе цялото в рани и зейнали дупки. Пред очите й той се олюля, смъкна се на колене и оголи зъби в кървава усмивка.
И издъхна.
— Малът!
Едрият мъж се обърна, залитна напред — и лейди Енви видя, че е прободен с меч малко под дясното рамо. Мъжът закрета назад към баргаста.
— Боя се, че за него е много късно — подвикна лейди Енви. — А ти, лечителю — Малът, — силата ти е свършила и го знаеш. Хайде, всички тук при мен, и ще се отплатя. Колкото до теб, Пикър, един по-честен отговор на въпроса ми щеше да доведе до не чак толкова ужасен епизод.
Пикър изтри кръвта от очите си и я изгледа.
— Е — въздъхна лейди Енви, — може би е по-добре, че нямаш спомен за сардоничната си шегичка. Хайде всички при мен…
Изведнъж се олюля, щом магията — Куралд Галайн — се спусна със смазваща сила.
— Надолу! — извика тя. — Трябва да се махнем от това! Бързо!
Четирима, повлекли петия, Подпалвачите на мостове поеха след лейди Енви.
В стената се пръснаха натрошени кости. Туул се олюля, блъсна се в камъка, мечът падна от ръцете му и изтрака на пода.
Мок надигна оръжията си…
… и полетя на една страна във въздуха, превъртя се, оръжията изпаднаха от ръцете му — натресе се в отсрещната стена и рухна върху купчината натрошено дърво и метал.
Туул вдигна глава.
Огромна черна пантера, озъбена в безмълвно ръмжене, пристъпваше безшумно към припадналия сегюле.
— Не, сестро.
Соултейкън се поколеба, после го погледна през рамо.
— Не. Остави го.
Пантерата се завъртя в кръг и се преобрази.
Ала гневът в очите на Килава остана.
— Ти беше победен! Ти! Първият меч?
Туул бавно се наведе да си прибере нащърбения меч.
— Да.
— Той е смъртен!
— Върви в Бездната, Килава. — Той се надигна и отново опря гръб на стената.
