на Нокътя.
„Но тук няма агенти на Нокътя, нали? Нито писари. Не контролираме черния пазар. Дори не можем да държим явната икономика, а за гражданска администрация да не говорим. И въпреки това се държим все едно, че имперската поддръжка предстои да се появи скоро, след като определено не е така. Това изобщо не го разбирам.“
Без златото на Даруджистан армията на Дужек щеше вече да е изтощена от глад. Щяха да са започнали дезертьорствата, войниците един след друг щяха да напускат с надеждата да се върнат в имперската прегръдка или да влязат в някой от наемническите отряди по кервансараите. Армията на Едноръкия щеше да се разпадне пред очите му. „Верността не може да победи празния стомах.“
След лека суматоха конярите му намериха годен за пътуване кон, той уморено го яхна и го изкара на двора. Следобедното слънце вече мяташе прохладни сенки по избелелите пусти градски улици. Жителите на Пейл бяха започнали да излизат, но гледаха да заобикалят малазанския щаб: стражите бяха развили остро чувство за подозрителност към всеки, който се задържеше за по-дълго, и тежките им щурмови арбалети бяха винаги заредени.
Кръв се беше проляла при входа на щаба, както и в самата сграда. Съвсем наскоро го беше нападнала Хрътка на Сянка и бе оставила десетки убити. Спомените на Паран за това събитие бяха все така откъслечни. Звярът бе прогонен от Татърсейл… и от самия капитан. За войниците на пост при входа обаче мирната служба се бе превърнала в кошмар. Бяха хванати ужасно неподготвени и тази небрежност нямаше да се повтори. Такава Хрътка щеше да профучи през тях почти без усилие, но поне щяха да продължат да се бият, а не да я гледат зяпнали.
Бързия Бен, Малът и Спиндъл го чакаха, яхнали конете си. От тримата капитанът познаваше най-малко Спиндъл. Уменията на ниския плешив мъж варираха от магьосничество до сапьорство, или поне така му бяха казали. Вечно киселата му физиономия не приканваше за разговор, нито гадно миришещата, дълга до бедрата власеница, която носеше — изплетена според приказките от косата на умрялата му майка. Щом спря до него, Паран погледна накриво власеницата. „Дъх на Гуглата, та това наистина може да е коса на старица!“ От тази мисъл му се догади още повече.
— Поеми авангарда, Спиндъл.
— Слушам, капитане… Голямо газене ще падне, за да пробием, щом стигнем площада на Северния пазар.
— Тогава виж как да го заобиколим.
— Уличките наоколо не са безопасни, сър…
— Отвори си тогава лабиринта и пусни да се цеди, колкото да им настръхнат косите. Можеш да го направиш, нали?
Спиндъл се озърна към Бързия Бен.
— Ъ, сър… той, моят лабиринт… възбужда някои неща…
— Опасни?
— Не чак, но…
— Действайте, войник.
— Слушам, капитане.
Бързия Бен мълчаливо пое ариергарда, а Малът, също така смълчан, подкара до Паран.
— Някаква идея какво става в лагера на Бруд, лечител? — попита капитанът.
— Нищо определено, сър — отвърна Малът. — Само… усещания. — Паран го изгледа въпросително и той продължи: — Голямо смесване на сили се мъти там, сър. Не само на Бруд и онази Тайст Андий — те са ми познати. И на Каллор също така. Не, има и още нещо. Друго присъствие. Старо и в същото време — ново. Нотки на Т’лан Имасс може би…
— Т’лан Имасс?
— Може би… просто не съм сигурен, капитане. Но надделява над всичко друго, сър.
Котка някаква измяука наблизо, профуча като светкавица покрай тях, хукна покрай градинската стена и се скри зад нея. Последва нов вой, този път в другия край на тясната улица.
Тръпки пробягаха по гръбнака на Паран.
— Само това ни трябва — нов играч. Положението и без това е достатъчно напрегнато…
Две псета, счепкали се в жестока свада, се изсипаха от уличката пред тях. Изпадналият в паника котарак свърна покрай тях и им изсъска. Конете се дръпнаха, изпънали уши. Ококорен, капитанът видя в канавката вдясно цяло котило плъхове, затичали се като полудели покрай тях.
— Какво става, в името на Гуглата…
— Спиндъл! — изрева зад тях Бързия Бен. Магьосникът в челото се извърна в седлото си с окаяна физиономия.
— Отпусни малко — подкани го Бързия Бен, вече по-кротко.
Спиндъл кимна и се обърна отново напред, а Паран замаха с ръка пред лицето си да отпъди рояка мухи.
— Малът, що за лабиринт отваря Спиндъл?
— Проблемът не е в лабиринта му, сър, а как прелива. Дотук се търпеше поне.
— Сигурно е кошмар за конницата ни…
— Ние сме пешаци, сър — със суха усмивка отвърна Малът. — Все едно, виждал съм го сам да разбива вражески щурм. Спор няма, никак не е зле да е край тебе…
Паран не беше виждал досега котка да се натресе с главата напред в стена. Тъпото изтупване бе последвано от безумно дращене на нокти и животното отскочи назад, опулено от изненада. Щуротията привлече вниманието на двете псета и те я подгониха в съседната уличка.
Нервите на капитана се опънаха и му призля още повече. „Мога да накарам Бързия Бен да поведе и да поеме нещата, но неговата сила ще се забележи, отдалече при това — а такъв риск не бих поел. Нито пък той.“
Във всеки квартал, през който минеха, се вдигаше какофония — скимтящи котки, кучешки лай и вой, магарешки рев. Обезумели плъхове бягаха навсякъде.
Когато прецени, че са заобиколили площада с пазара, Паран извика на Спиндъл да си пусне лабиринта. Войникът кимна смутено и се подчини.
Скоро след това стигнаха Северната порта и поеха през неотдавнашното бойно поле. Все още имаше следи от обсадата, ако се вгледаше човек внимателно в поникналата жилава трева. Гнили дрипи, късове броня, избелели кости. Полски цветя бяха израсли по склоновете на гробните могили на двеста крачки вляво, на яркосини петна — цветът ставаше все по-тъмен с гаснещото слънце.
Сравнителното спокойствие на равнината го зарадва въпреки сладникавия дъх на жестоката смърт, който проникваше сякаш в костите му, докато пресичаха осеяното с гибел бойно поле. „Сякаш цяла вечност пътувам през такива места. От онзи съдбовен ден в Итко Кан, с разгневените оси, които ме жилеха, защото съм развалил кървавия им пир, все така газя, залитам по петите на Гуглата. Сякаш нищо друго не съм познавал през целия си живот, освен война и смърт, макар да е само от няколко години. Кралице на сънищата, колко ме състарява това…“ Паран се намръщи. Самосъжалението лесно можеше да се превърне в отдавна зараснала рана в мислите му, освен ако не забравеше блудкавата му съблазън.
„Навиците, наследени от баща ми, уви. А и онова, което Тавори е получила — по някакъв начин ми го е предала. Хладна и лукава като дете, още повече — като голяма. Ако някой ще може да защити рода ни при поредната чистка на Ласийн, ще е тя. Не се съмнявам, че тактиката, която ще избере, ще ме ужаси, но тя не е от тези, които търпят поражението. Тъй че по-добре да е тя, отколкото аз.“ При все това тревогата продължи да го гложди. Откакто останаха извън закона, не бяха чували абсолютно нищо за особени събития по други места в Империята. Слуховете за предстоящо въстание в Седемте града не заглъхваха, но беше по-скоро като нашепната закана за нещо, едва ли щеше да изригне. Паран се съмняваше.
„Каквото и да стане, Тавори ще се погрижи за Фелисин. Това поне ме утешава…“
Малът прекъсна мислите му.
— Смятам, че командната шатра на Бруд е в лагера на Тайст Андий, капитане. Право напред.
— Спиндъл явно е съгласен с теб — отбеляза Паран. Магът ги водеше без колебание към странния — дори отдалече — и зловещ стан. Постове пред него не се мяркаха. Всъщност капитанът не видя никого.
— Преговорите, изглежда, са минали гладко — подхвърли лечителят. — Все още не са ни нанизали със
