Паран не отвърна нищо.
— Чакат ни в подножието на могилата — продължи Уискиджак. — Срещата е толкова интимна, колкото можах да го уредя. Само Малът, Бързия Бен, мхаби и Силвърфокс. Хората от ротата ви са тук, в случай, че имате… съмнения. И двамата изтощиха лабиринтите си тази нощ — за да се уверят, че това, което се е случило, е самата истина…
— Какво — сряза го Паран — се опитвате да ми кажете, сър?
Уискиджак го погледна в очите.
— Детето риви — Силвърфокс. Тя е преродената Татърсейл.
Паран бавно се обърна и погледът му се плъзна по склона към подножието, където в тъмното чакаха четири фигури. А между тях стоеше детето риви, с аура като слънчев изгрев около него, сияние, което раздвижи още по-силно кръвта, кипнала в жилите му. „Да. Тя е. Вече по-голяма, показва онова, в което ще се превърне. Проклятие, жено, с теб нещата никога не могат да бъдат прости.“ Всичко затаило се в него сякаш бликна, накара го изведнъж да се почувства уморен и да се разтрепери. Взря се надолу към Силвърфокс.
— Та тя е дете.
„Но го знаех, нали? Знаех го през цялото време, просто не исках да мисля за него… А сега нямам избор.“
Уискиджак изсумтя.
— Бързо расте — жадни, нетърпеливи сили кипят в нея, детското тяло не може да ги удържи. Няма да чакаш дълго…
— Докато стане прилично — сухо довърши Паран, без да забелязва сепването на Уискиджак. — Тогава — добре, но сега? Кой няма да види в мен чудовище, дори само да си стиснем ръцете? Какво мога да й кажа? Какво изобщо бих могъл да кажа? — Обърна се рязко към Уискиджак. — Това е невъзможно — тя е дете!
— А вътре в нея е Татърсейл. И Найтчил…
— Найтчил! Дъх на Гуглата! Какво е станало… как?
— Въпроси с труден отговор, момче. По-добре ги задай на Малът и Бързия Бен — и на самата Силвърфокс.
Паран неволно отстъпи.
— Да говоря с нея? Не. Не мога…
— Тя го иска, Паран. Чака те.
— Не. — Очите му отново се плъзнаха по склона. — Да, виждам Татърсейл. Но има и повече… не само тази жена, Найтчил… тя вече е соултейкън, Уискиджак. Съществото, което й е дало името на риви… силата да променя…
Командирът присви очи.
— Как го разбра, капитане?
— Просто го знам…
— Не е достатъчно. За Бързия Бен не беше лесно да го отгатне. Но ти го разбра. Как, Паран?
Капитанът изкриви лице.
— Почувствах колко напрегнато гледа Бен към мен — когато си мисли, че вниманието ми е другаде. Забелязах колко напрегнати са очите му. Какво е разбрал той, командире?
— Опонн те е изоставил, но нещо друго е заело мястото му. Нещо диво. Перата му настръхват, когато си наблизо…
— Перата. — Паран се усмихна. — Колко подходяща дума. Аномандър Рейк уби две Хрътки на Сянка… бях там. Видях го. Усетих петното от кръвта на умираща Хрътка… върху плътта си, Уискиджак. Нещо от тази кръв вече тече в жилите ми.
Гласът на командира бе много сериозен.
— Друго?
— Трябва ли да има и друго, сър?
— Да. Бързия Бен улови намеци… онова, в което си се превърнал, е много повече от кръвта на асцендент. — Поколеба се, след което допълни: — Силвърфокс ти е измислила име на езика на риви. Джен’айсънд Ръл.
— Джен’айсънд Ръл.
— Превежда се като „Скиталецът в Меча“. Според нея означава, че си се превърнал в нещо, което никое същество досега не е постигало — било то смъртен или асцендент — и това нещо те е раздвоило. Ти си белязан, Гъноуз Паран — но никой, дори Силвърфокс, не знае какво предвещава това. Кажи ми какво е станало.
Паран сви рамене.
— Рейк използва онзи черен меч. Когато уби Хрътките. Последвах ги… в онзи меч. Духовете на Хрътките бяха в капан, оковани с всички… всички други. Мисля, че ги освободих. Не мога да съм сигурен в това… знам само, че накрая се озовах някъде другаде. Не окован.
— А те върнаха ли се на този свят?
— Не знам. Джен’айсънд Ръл… защо трябва да е толкова важно, че съм се скитал в този меч?
— Не питаш подходящия човек, капитане — изсумтя Уискиджак. — Просто повторих думите на Силвърфокс. Но ми хрумна още нещо. — Той пристъпи към него. — Нито дума за това на Тайст Андий — нито на Корлат, нито на Аномандър Рейк. Синът на Мрака е непредвидим кучи син, помни ми думата. И ако легендата за Драгнипур е вярна, проклятието му е в това, че никой не може да се измъкне от кошмарния му затвор — душите им са оковани… завинаги. Ти си преодолял това с хитрина и може би и Хрътките — също. Създал си… тревожен прецедент.
Паран се усмихна горчиво в тъмното.
— Хитрина. Да, много неща надхитрих, дори смъртта. — „Но не и болката. Не, спасението от нея все още ми убягва.“ — Мислите ли, че Рейк се утешава с вярата, че неговият меч е… окончателен?
— Изглежда вероятно, Гъноуз Паран. Нали?
Капитанът въздъхна.
— Да.
— Е. Да ходим да се срещнем със Силвърфокс.
— Не.
— Проклет да си, Паран — изръмжа Уискиджак. — Много по-важно е от това дали ще се гледате със светнали оченца. Това дете е обладано от мощ и тя е… огромна и непозната. Каллор я гледа с убийствен поглед. Силвърфокс е в опасност. Въпросът е дали ще я защитим, или ще стоим настрана? Върховният крал я нарича „гнусно създание“, капитане. Ако Каладън Бруд обърне гръб в неподходящия момент…
— Той ще я убие? Защо?
— Бои се от силата в нея, доколкото разбирам.
— Дъх на Гуглата, та тя е само… — Замълча, осъзнал фалша на твърдението си. „Само дете? Едва ли.“ — Да я опазим от Каллор, казахте. Но такава позиция е рискована, командире. Кой е на наша страна?
— Корлат. А следователно — всички Тайст Андий.
— Аномандър Рейк?
— Това все още е неизвестно. Недоверието на Корлат към Каллор, съчетано с приятелството й с мхаби, я е довело до това решение. Казва, че ще поговори с господаря си, щом пристигне…
— Ще пристигне?
— Да. Рано утре, вероятно, и ако наистина стане така, постарай се да го избягваш.
Паран кимна. „Една среща с него вече ми стига.“
— А пълководецът?
— Колебае се, според нас. Но Бруд има нужда от ривите и стадата им бедерини. Поне засега той остава главният защитник на момичето.
— А какво мисли Дужек за всичко това? — попита капитанът.
— Чака твоето решение.
— Моето? Беру да ни пази, командире… не съм нито маг, нито жрец. Нито мога да предскажа бъдещето
