— Дъх на Гуглата! — изруга Уискиджак, докато се мъчеше да успокои коня и се оглеждаше. — Какво беше това?
„Не е могъл да го види като мен. Няма я кръвта за това.“
— Току-що пристигна Аномандър Рейк, сър. Спуска се при своите Тайст Андий. — Огледа разбунения бивак и въздъхна. — Е, малко подрани, но защо пък не. — И се развика: — Ставай! Разваляй лагера! Сержант Анци, вдигай готвачите!
— Слушам, сър! Какво беше това?
— Вихрушка, сержант. Действай.
— Слушам, сър!
— Капитане.
Паран се обърна към Уискиджак.
— Сър?
— Май ще си имате доста работа. Аз се връщам в шатрата на Бруд — искате ли да ви изпратя Силвърфокс да се сбогувате?
Капитанът се поколеба, после поклати глава.
— Не, благодаря, сър.
„Разстоянието вече не е преграда за нас. Лична връзка, твърде отчаяна, за да я разкрия пред други. Присъствието й в главата ми е достатъчно мъчение.“
— Сбогом, командире.
Уискиджак го изгледа за миг, кимна, обърна коня и го пришпори.
Тайст Андий се бяха струпали в безмълвен кръг на поляната в средата на лагера в очакване на своя повелител.
Черният дракон със сивата грива се появи от небесния мрак като къс от нощта, понесе се надолу и кацна с тихото стържене на нокти в каменистата земя. Огромният ужасен звяр се замъгли още с кацането, с топлия полъх на наситения с дъх на билки въздух, завихрил се във всички посоки, докато драконовите черти се свиваха навътре. След миг пред очите им се изправи Синът на тъмнината, загърнат в черно наметало; леко дръпнатите му очи проблеснаха с цвета на бронз и огледаха всички.
Мхаби гледаше. Корлат пристъпи напред да поздрави своя господар. Мхаби беше виждала и преди Аномандър Рейк, веднъж на юг от Леса на Черното псе и втори път — отдалече, докато Синът на тъмнината говореше с Каладън Бруд. Помнеше Лунния къс, изпълнил небето над равнината Риви. Рейк тъкмо се канеше да се издигне към тази летяща крепост. Беше сключил договор с магьосниците на Пейл, градът очакваше обсадата на Воинството на Едноръкия. Стоеше точно като сега: висок, неумолим, с меча, излъчващ чист ужас, провиснал на гърба му, дългата му сребриста коса бе развята от лекия полъх.
Той посрещна пристъпващата към него Корлат с леко извръщане на главата.
Вдясно от тях се появиха Каладън Бруд, Каллор, Дужек и останалите.
Въздухът бе настръхнал от напрежение, каквото мхаби бе усетила на онази последна среща преди години. Аномандър Рейк беше асцендент, толкова различен от Каладън Бруд, че двамата сякаш бяха противоположните страни на огромното многообразие на силата. Рейк беше атмосфера, разтуптяващо сърцето и вдъхващо ужас присъствие, което никой не можеше да пренебрегне, камо ли да избегне. Неудържима и древна жестокост, мрачен патос и още по-мрачен ужас — Синът на тъмнината бе като леден вихър в потока на безсмъртието и мхаби усещаше как всички духове на Риви се пробуждат в отчаяние.
„Мечът. Но и нещо повече от меча. Драгнипур в ръцете на хладно правосъдие, нечовешки хладно. Аномандър Рейк, единственият, от чиято поява лумват искри на страх в очите на Каллор… единственият… освен, изглежда, Силвърфокс — моята дъщеря. От какво би могъл най-много да се страхува Каллор освен от съюза между Сина на тъмнината и Силвърфокс?“
При тази мисъл всички следи от умора се изцедиха от душата й и мхаби пристъпи напред.
Гласът на Каллор прогърмя.
— Аномандър Рейк! Призовавам ясния ти взор — призовавам правосъдието на твоя меч — не позволявай никому да те изкуси с чувство, включително Корлат, която тъкмо се кани да зашепне настоятелно в ухото ти!
Синът на тъмнината, вдигнал едната си вежда, бавно се извърна и изгледа Върховния крал.
— Какво друго, Каллор — заговори той с тих и спокоен глас, — сдържа моя меч от черното ти сърце… освен чувството?
В този миг светлината на утрото най-сетне се прокрадна в небето и сбръчканото мършаво лице на древния воин стана от бяло по-бяло.
— За едно дете говоря — изсумтя той. — Не се съмнявам, че усещаш силата й, този най-мръсен от всички цветове…
— Силата? Тя тук изобилства, Каллор. Този лагер се е превърнал в магнит. Страхът ти е основателен. — Погледът му се плъзна към мхаби, спряла на няколко крачки от него.
Тя се скова. Погледът му беше свиреп натиск, сила и заплаха, която я накара да изохка. Коленете й омекнаха.
— Силите на природата, майко — рече той, — са безразлични към правосъдието, не сте ли съгласна?
Тя му отговори с усилие.
— Да, Господарю на Лунния къс.
— И нам се пада, на разумните същества, колкото и недостойни да сме, да наложим моралния дебат.
Очите й блеснаха.
— Нима?
— Тя роди проклятие, Рейк — заговори Каллор: закрачи към тях с изкривено от гняв лице и изгледа с омраза мхаби. — Взорът й е опетнен. Да, разбираемо е, но и това не е оправдание.
— Каллор — промълви Синът на тъмнината, без да откъсва очи от мхаби. — Пристъпиш ли още една крачка, ще е на твой риск.
Върховният крал спря.
— Изглежда — невъзмутимо продължи Рейк, — пристигането ми е било очаквано, при това всеобщо желание да отсъдя една очевидно сложна ситуация…
— Привидностите лъжат — заяви Каладън Бруд. Стоеше пред командната си шатра и чак сега мхаби видя, че Силвърфокс е до него. — Каквото и да решиш, Рейк, не ще позволя мечът Драгнипур да излезе от ножницата си в моя стан.
И настъпи най-взривната тишина, която жената риви бе изпитвала. „Кълна се в Бездната, това може да свърши много, много зле…“ Погледна към малазанците. Дужек си беше надянал безизразната войнишка маска, но стегнатата му стойка издаваше тревога. Знаменосецът Артантос беше на стъпка и леко вдясно от Едноръкия, наметнат с червената пелерина на морската пехота, скрил ръцете си. Очите на младия мъж блестяха. „Сила ли е това, което се вихри около него? Не, греша… вече не виждам нищо…“
Аномандър Рейк бавно се извърна към пълководеца.
— Разбирам. Границите са очертани — каза той тихо. — Корлат?
— По този въпрос съм на страната на Каладън Бруд, повелителю.
Рейк изгледа Каллор.
— Изглежда, че си сам.
— Винаги е било така.
„Рязък отговор, о, да.“
Лицето на Аномандър Рейк за миг се изопна.
— Това положение ми е известно, Върховни кралю.
Каллор кимна равнодушно.
Изтътнаха конски копита и Тайст Андий в югоизточната страна на кръга се разделиха. Уискиджак излезе на поляната, забави коня си и спря. Не беше ясно какво е чул командирът, но слезе, закрачи към Силвърфокс и спря точно пред нея. Мечът му плавно се хлъзна от ножницата. Уискиджак се обърна с лице срещу Рейк, Каллор и останалите в центъра на празното пространство и опря острието в земята пред себе
