„А това тук?“
Пред входа на колибата димеше малко, оградено с камъни огнище. Димът обгръщаше решетката от клони над него, по която висяха късове месо. Поляната, чак сега забеляза Паран, беше обкръжена от изронени от вятър и дъжд черепи, явно от зверовете, чиито кокали оформяха рамката на самата колиба. Черепите бяха с лице навътре и по дългите пожълтели кътници, стърчащи от челюстите им той разбра, че животните са били ядачи на растения, а не на плът.
Паран пристъпи към входа на колибата. От костената рамка на вратата висяха черепи на месоядни същества и трябваше да се наведе, за да влезе.
„Бързо напусната, както изглежда. Сякаш обитателите й са избягали само преди няколко мига…“ В другия край имаше два еднакви трона, груби и тромави, направени само от кости, върху издигнат подиум от зацапани с охра човешки черепи… „Е, поне приличат много на човешки. По-скоро на Т’лан Имасс…“
Изведнъж осъзна. Знаеше името на това място, знаеше го някъде дълбоко в душата си. „Твърдината на зверовете… много преди Първия трон… била е центърът на властта на Т’лан Имасс — духовният им свят, докато все още са били от плът и кръв, докато все още са имали духове, пред които да се прекланят и които да почитат. Много преди да бъде въведен Ритуалът на Телланн… и така да надживеят собствения си пантеон…“
Селение, след това изоставено. Изгубено за създателите му. „Какво тогава е лабиринтът Телланн, който сега използват Т’лан Имасс? А, този лабиринт може да е възникнал от самия Ритуал, физическа изява на тяхната Клетва в безсмъртие, навярно. Несвързан нито с живота, нито дори със смъртта. Свързан с… прах.“
Дълго остана неподвижен; мъчеше се да осмисли привидно бездънните пластове трагедия, превърнали се в бремето на Т’лан Имасс.
„О… те са надживели собствените си богове. Съществуват в свят на прах и истина — волни спомени, вечно съществувание… без край.“ Скръб го обля като дълбока, пронизваща сърцето вълна. „Беру да не дава… о, колко самота. Толкова сами, толкова дълго… но ето, че сега се сбират, идат, за да получат благослова на едно дете… и нещо повече…“
Паран излезе навън… и отново се озова върху каменните плочи. С усилие извърна очи от изваяната Твърдина на зверовете — „Но защо троновете бяха два, а не само един?“ — и вече знаеше името на картата. Друг изваян камък, на десетина крачки вляво, привлече вниманието му. Въздухът точно пред него се беше изпълнил с трепетно пурпурно сияние.
Той пристъпи към него и погледна надолу.
Образът на спяща жена, видяна отгоре, заемаше по-голямата част от плочата. Плътта й сякаш се въртеше вихрено. Паран бавно се смъкна надолу и присви очи. Кожата й беше бездънна, разкриваше все повече подробности, колкото повече се взираха очите му. „Кожа, и не е кожа. Гори, скални грамади, кипящите дъна на морета, пукнатини в плътта на света… Това е Бърн! Това е Спящата богиня.“
И видя пролуката, мръсния, тъмен и гноясал шев. Искаше да повърне, но не можеше да отвърне очи. Там, в самия център на гнойната рана — изгърбена, коленичила, прекършена фигура. Окована. Окована към плътта на самата Бърн. От фигурата, по дължината на веригите, отровата се стичаше в Спящата богиня.
„Усетила е как се приближава болестта, как впива ноктите си в нея. Усетила я е… и е решила да заспи. Потърсила е изход от затвора на собствената си плът, за да се срази с онзи, който убива тази плът. Тя… о, богове небесни и подземни! Тя се е превърнала в оръжие! Целият й дух, цялата и сила, в изковаването само на един… чук, чук, който може да прекърши… да прекърши всичко. И тогава Бърн е намерила мъж, който да го владее…“
„Каладън Бруд.“
Ала прекършването на веригите означаваше да се освободи Сакатият бог. А това означаваше развихрена мъст — толкова, че да помете целия живот от повърхността на този свят. И все пак Бърн, Спящата богиня, беше безразлична към това. Щеше просто да започне отначало.
И той го разбра. Разбра истината. „Той отказва! Кучият син отказва! Да, отказва да се опълчи на Сакатия бог, развихрил гибелната си воля, която ще унищожи всички ни. Каладън Бруд й отказва!“
Задъхан, Паран се отдръпна, изправи се и залитна… и отново се озова до Раест.
Бивните на джага лъщяха в тъмното.
— Дар ли беше за теб познанието, или проклятие?
„Колко далновиден въпрос…“
— И двете, Раест.
— И кое от двете приемаш?
— Не те разбирам.
— Плачеш, смъртни. От радост или от скръб?
Паран сгърчи лице и изтри очите си.
— Искам да си ида, Раест. Искам да се върна…
Примигна и отвори очи. Беше паднал на колене само на няколко крачки от слисания Син на тъмнината. Осъзна, че са изтекли едва няколко мига след внезапната му поява, но през този интервал напрежението, което бе обзело всички, донякъде се беше облекчило.
Нечия ръка се отпусна на рамото му, Паран вдигна глава и видя Силвърфокс и мхаби, колебливо застанала зад нея. Наблизо стоеше даруджистанецът Круппе — грижливо оправяше копринените си одежди и тихичко си тананикаше. Бързия Бен пристъпи към капитана — но очите му не се откъсваха от Рицаря на Мрак.
Капитанът затвори очи. Умът му кръжеше. Чувстваше се изтръгнат из корен от всичко, което бе открил. „Като се започне със самия мен. Господар на Колодата. Последният набор за война, която нищо не знам. А сега и… това.“
— Какво става тук, в името на Гуглата? — изръмжа Паран.
— Привлякох сила — отвърна Силвърфокс. Очите й блестяха.
Паран вдиша дълбоко. „Сила. О, да, започвам да опознавам това чувство. Джен’айсънд Ръл. Всеки от двама ни е започнал пътуването си и ние с теб, Силвърфокс, сме предопределени да стигнем до едно и също място. Второто събиране. Кой, чудя се, ще седне на онези древни, отдавна забравени тронове? Накъде, мило дете, ще поведеш пълчищата на Т’лан Имасс?“
Аномандър Рейк проговори:
— Не бях очаквал такава… напрегната среща, Каладън…
Паран рязко извърна глава и видя пълководеца. Толкова лек изглеждаше чукът в масивните му ръце. „Вече те познавам, пълководецо. Не че ще разкрия тъмната ти тайна — какъв смисъл би имало? Изборът е твой и само твой. Да убиеш всички ни или богинята, на която служиш. Бруд, не ти завиждам за проклятието на правото да избереш. О, не, окаян кучи сине. Все пак каква е цената на една нарушена клетва?“
Синът на тъмнината продължи:
— Моите извинения на всички. Както този човек — Рейк посочи Бързия Бен, — разумно изтъкна, да действаме сега, знаейки толкова малко за естеството на разкрилите се тук сили, наистина би било прибързано.
— Може вече да е твърде късно — каза Каллор и студените му, престарели очи се спряха на Силвърфокс. — Магията на детето беше Телланн, отдавна не беше се пробуждала така изцяло. Вече всички сме изправени пред риск. С едно общо усилие, предприето незабавно, може да успеем да убием това същество — навярно никога повече не ще получим тази възможност.
— А ако не успеем, Каллор? — попита Аномандър Рейк. — Що за враг ще си създадем тогава? В момента това дете действа само за да се защити, нищо повече. Не беше враждебен акт, нали? Твърде много залагаш в едно хвърляне, Върховни кралю.
— Най-сетне — изсумтя Каладън Бруд, докато премяташе на гърба си страховития чук, прекършващ всичко, — се появи идеята за стратегия. — Гневът още личеше в гласа му, сякаш го беше яд, че се налага да заяви нещо, което е било очевидно за него през цялото време. — Неутралитетът остава най-разумният ход, открит за нас, докато естеството на силата на Силвърфокс не се разкрие само. Бездруго си имаме предостатъчно врагове. Хайде да сложим край на тази драма, моля. Добре си дошъл, Рейк. Не се съмнявам,
