че имаш да споделиш информация за статута на Лунния къс, наред с други важни подробности. — Обърна се към Паран с внезапно раздразнение. — Капитане, не можете ли да направите нещо с тази проклета летяща маса?
Паран потръпна от погледа му.
— Ами… В момента не ми хрумва нищо определено, пълководецо. А и… не съм маг…
Бруд изпръхтя и му обърна гръб.
— Карай да върви тогава. Ще я считаме за тъп орнамент.
— Аз може би ще успея да уредя нещо, пълководецо — обади се Бързия Бен — След време…
Каладън се озърна към Дужек, който се ухили и кимна на Бързия Бен, че му разрешава.
— Не си обикновен войник, както разбирам — рече Аномандър Рейк.
Магът от Седемте града сви рамене.
— Обичам предизвикателствата, милорд. Няма гаранция, че ще успея все пак… но, моля, не разпитвайте за мен, Сине на Мрака. Държа на личните си тайни.
— Ваша работа — каза Рейк.
— Някой друг гладен ли е?
Очите на всички се вторачиха в Круппе.
Щом вниманието на всички бе отвлечено, мхаби запристъпва заднешком от поляната, между двата реда островърхи шатри на Тайст Андий, после се обърна и се опита да побегне. Костите и мускулите й запищяха от болка, жилите й пламнаха в паника и ужас.
Закрета, заслепена от сълзи, дъхът й заизлиза хрипливо, накъсан от тихи ридания. „О… мили духове… погледнете ме. Проявете милост, моля ви. Вижте как се олюлявам и едва вървя… вижте ме! Съжалете ме, духове подземни! Искам го! Вземете душата ми, жестоки мои предци, моля ви!“
Медните гривни на китките и глезените й — племенни амулети срещу болки в костите — бяха студени като лед върху набръчканата й кожа, студени като пръсти на насилник, безразлични към слабостта й, презрителни към изтерзаното й, едва туптящо сърце.
Духовете на Риви й отказваха. Подиграваха се. Надсмиваха се.
Старата жена изплака, олюля се и падна на колене. Сгърчи се и се смъкна на земята, окаляна, дрипава, сама.
— „Плът — промърмори над нея глас, — в която има живот.“ Тия, скъпа приятелко, са словата на раждането, изричани под безчет форми на безброй езици. Те са радост и болка, загуба и приношение, те огласят връзките на майчинството… те са връзките на самия живот.
Мхаби вдигна глава. Сивата й коса беше разчорлена. Старата бе кацнала на един от коловете на шатрите, очите й лъщяха.
— Самата аз не съм пощадена от скръбта, мила моя — не казвай никому, че си ме видяла така съкрушена от любовта. Как бих могла да те утеша?
Мхаби поклати глава.
— Не можеш.
— Ти си в нея повече от другите — повече от Татърсейл и Найтчил, повече от онзи Т’лан Имасс…
— Виждаш ли ме, Стара? Виждаш ли ме добре? — Мхаби се надигна, седна и загледа с яд Древния гарван. — Аз съм само кости и сбръчкана кожа, само пепел съм и нищо друго. Съсухрена и вкочанена — духове подземни, всеки миг от този живот, от това ужасно съществувание пристъпям все по-близо до ръба на… до… — Главата й клюмна. — До омразата. — Хлипът я разтърси.
— И затова искаш да умреш сега — заговори Старата. — Да, разбирам. Една майка не може да се остави да бъде доведена до омраза към детето, което е родила… ала ти искаш твърде много от себе си.
— Тя открадна живота ми! — изпищя мхаби, стиснала юмруци. Взря се в тях, очите й сякаш виждаха ръцете на непознат, сухи като на скелет и мъртви. — О, древна — простена мхаби. — Тя открадна живота ми…
Великият гарван разпери криле, килна глава, после се спусна плавно и тупна на земята до мхаби.
— Трябва да поговориш с нея.
— Не мога!
— Трябва да я накараш да разбере…
— Тя знае, Стара, знае. Какво искаш да ме накараш — да моля дъщеря си да престане да расте? Тази река тече неспирно, неспирно…
— Реките могат да бъдат прокълнати. Реките могат да бъдат… отклонени.
— Не и тази, Стара.
— Не приемам думите ти, обич моя. И ще намеря начин. Заклевам ти се.
— Решение няма — не си губи времето, приятелко. Младостта ми си отиде и не може да се върне, нито с алхимия, нито с магия — Телланн е ненакърним лабиринт. Това, което иска, не може да се отмени. А и да успееш някак да спреш този поток, какво? Ще имаш в мое лице една стара жена още десетилетия? Година след година, затворена в тази клетка? Няма милост в това — не, ще е безкрайно проклятие. Не, остави ме, моля те…
Зад нея се чуха стъпки. След миг Корлат се наведе до мхаби, прегърна я и я притисна нежно до себе си.
— Ела — промълви Тайст Андий. — Ела с мен.
Мхаби се засрами от слабостта си, но всичките й защити бяха рухнали, гордостта й се беше разбила и в душата си не усещаше нищо освен безпомощност. „Бях млада. Каква полза да се гневя, че съм изгубила младостта си? Животът ми се преобърна, свърши се. Животът вътре гасне, а отвън разцъфтява. Тази битка никой смъртен не може да спечели, но къде, скъпи духове, е дарът на смъртта? Защо ми отказвате края?“
Поизправи се в прегръдката на Корлат. „Е, добре. Щом вече сте прокълнали душата ми, ако сама си отнема живота, не би ми причинило по-голяма болка. Добре, скъпи духове, ще ви дам отговора си. Ще се опълча на плановете ви.“
— Заведи ме в шатрата ми.
— Не — отвърна Корлат.
Мхаби се извърна и я изгледа с гняв.
— Казах…
— Чух те, мхаби, по-добре, отколкото искаше да те чуя. Отговорът е не. Ще остана до теб и не съм сама във вярата си, че…
— Вяра? Та ти си Тайст Андий! За глупава ли ме взимаш с твърденията си за вяра?
Лицето на Корлат се изопна и тя отвърна очи.
— Може би си права.
„О, Корлат, съжалявам… бих върнала думите си, заклевам се…“
— Въпреки всичко — продължи Тайст Андий — няма да те оставя сама в отчаянието.
— Знам какво е да си пленничка — каза мхаби, отново изпълнена с гняв. — Но те предупреждавам, Корлат — предупреждавам ви всички: семето на омразата намира богата почва в мен. А със своето състрадание, с всичките си добри намерения ти само го подхранваш. Моля те, остави ме да сложа край на това.
— И ти подценяваш издръжливостта ни, мхаби. Няма да успееш да ни разубедиш.
— Значи наистина ще ме довлечеш до омразата, а цената ще е всичко, което ми е било скъпо в мен, всичко, което досега си ценила.
— Искаш да направиш усилията ни безсмислени?
— Не по свой избор, Корлат, и ще ти кажа едно: изгубила съм всякакво право на избор. Заради дъщеря ми. А сега — и заради теб. Ще ме превърнете в освирепяло от злоба същество и те моля пак — ако изобщо държиш на мен, остави ме да сложа край на този ужасен път.
— Няма да ти позволя да се самоубиеш, мхаби. Ако трябва да те подхранва омразата — така да бъде. Вече си под грижата — под опеката — на Тайст Андий.
Старата риви отпусна рамене, сломена. Потърси думи, за да изрази чувството, което я обзе, и това, което намери, я вледени. „Самосъжаление. Дотам паднах… Добре, Корлат. Засега спечели.“
