— Бърн умира.
Каладън Бруд и Аномандър Рейк стояха сами в шатрата, остатъците от напрежение все още се вихреха около тях. Ако можеше да се съди по звуците, идващи отвън, Бързия Бен, изглежда, бе успял да смъкне тежката дървена карта на земята и сега спореха оживено какво точно да се прави с нея.
Синът на тъмнината свали металните си ръкавици, пусна ги на масата и се обърна към пълководеца.
— Като оставим настрана единственото, което не трябва да правиш, нищо друго ли не можеш да направиш?
Бруд поклати глава.
— Старият избор, приятелю — остава единствената възможност, както винаги. Аз съм Теннес — лабиринтът на самата богиня — и това, което гнети нея, гнети и мен. Да, бих могъл да потроша оня, който я е заразил така…
— Сакатия бог — промълви Рейк. — Цяла вечност е подклаждал злобата си — ще е безмилостен, Бруд. Тази история е стара. Разбрахме се — ти, аз, Кралицата на сънищата, Гуглата — всички се разбрахме…
Широкото лице на пълководеца се сгърчи. После той отърси рамене като мечка и извърна очи.
— Близо хиляда и двеста години това бреме…
— А ако тя умре?
— Не знам. Лабиринтът й умира, разбира се, това най-малкото, и се превръща за Сакатия бог в достъп до всеки друг лабиринт… и после всички те умират.
— А с тях — цялата магия.
Пълководецът кимна, вдиша дълбоко и изправи рамене.
— Впрочем, мислиш ли, че ще е чак толкова лошо?
Рейк изсумтя.
— Допускаш, че разрушението би спряло с това? Изглежда, че какъвто и избор да се направи, Сакатият бог печели.
— Да, така изглежда.
— И след като направиш избора си, подаряваш този свят и всичко на него, с още няколко поколения живеещи…
— Живеещи и умиращи, водещи войни и леещи кръв. Заради мечти, надежди и трагичен край…
— Точно тази насока на мислите ти едва ли е подходяща, Каладън. — Рейк пристъпи към него. — Правил си и продължаваш да правиш всичко, което може да се поиска от теб. Трябваше да споделим бремето ти още тогава, но изглежда, че всеки от нас се е отдръпнал, потънал е в собствените си интереси… изоставил те е…
— Стига, Аномандър. Това доникъде няма да ни доведе. Имаме по-неотложни грижи, с които да запълним тази рядка възможност да поговорим насаме.
По широките устни на Рейк пробяга усмивка.
— Вярно. — Погледна към изхода. — Навън… — Отново се обърна към Бруд. — При тази зараза на Теннес предизвикателството ти блъф ли беше?
Пълководецът оголи острите си зъби.
— Донякъде, но не съвсем. Въпросът е не в способността ми да развихря силата, въпросът е в естеството на тази сила. Пропита с отрова, изпълнена с хаос…
— В смисъл, че може да е по-необуздана от обичайния ти въртоп? Наистина е обезпокоително, Бруд. Каллор знае ли за това?
— Не.
— По-добре да си остане така.
— Да — изръмжа пълководецът. — Тъй че следващия път гледай да си малко по-сдържан, Рейк.
Тайст Андий пристъпи до рафта да си налее вино.
— Странно, бих могъл да се закълна, че току-що направих това.
— Трябва да поговорим за Панион Домин.
— Истинска загадка, Каладън. Много по-коварно, отколкото допускахме. Пластове на сила, единият скрит под другия, отгоре друг. Подозирам, че в дъното лежи Лабиринтът на Хаос. И Великите гарвани са на същото мнение.
— Твърде много се доближава до пътя на Сакатия бог, за да е съвпадение, Рейк. Този хаос е отровата на Окования, в края на краищата.
— Да. — Рейк се усмихна. — Любопитно, нали? Мисля, че не можем да се съмняваме кой кого използва…
— Може би.
— Панион Домин ще ни изправи пред големи предизвикателства.
— Както каза детето, наистина ще ни трябва помощ — намръщи се Бруд.
Синът на тъмнината също се намръщи.
— Обясни, моля те.
— Т’лан Имасс, приятелю. Немрящите им пълчища идат.
Лицето на Тайст Андий помръкна.
— Това принос на Дужек Едноръкия ли е?
— Не, на детето. На Силвърфокс. Тя е Хвърляч на кости от плът и кръв, първият от дълго, дълго време.
— Разкажи ми за нея.
И пълководецът го направи, надълго и широко, и когато свърши, в шатрата се възцари тишина.
Уискиджак изгледа Паран изпод вежди и закрачи към него. Младият капитан трепереше, обзет сякаш от треска, лицето му беше пребледняло като кост и плувнало в пот. Бързия Бен беше успял някак да смъкне на земята плота на масата; магията продължаваше да се вие на струйки, танцуваща упорита мълния, не искаща да угасне. Чародеят беше приклекнал до нея и по унилото му изражение Уискиджак разбра, че е изпаднал в магически транс. Опипваше, търсеше…
— Глупак! — чу се глас зад него и командирът се обърна.
— И какво от това, Каллор?
Високият сивокос мъж се усмихна студено.
— Ще съжалиш един ден, че се закле да пазиш детето.
Уискиджак сви рамене и отново тръгна.
— Не съм приключил с теб! — изсъска зад него Каллор.
— Аз обаче приключих — отвърна спокойно малазанецът и продължи.
Паран го гледаше. Очите му се бяха ококорили неразбиращо. Зад него Тайст Андий започнаха да се отдръпват, призрачни и сякаш безразлични, след като повелителят им се беше оттеглил в шатрата с Каладън Бруд. Уискиджак потърси с очи Корлат, но не можа да я види; а и мхаби не се виждаше никъде, осъзна той след миг. Детето стоеше на десетина крачки от Паран и то гледаше с очите на Татърсейл.
— Никакви въпроси — изръмжа Паран, когато Уискиджак спря пред него. — Нямам отговори за теб — нито за това, което стана тук, нито за това, в което съм се превърнал. Може би ще е най-добре да поставите някой друг да командва Подпалвачите на мостове…
— Не виждам причина — каза Уискиджак. — Освен това мразя да променям мнението си за каквото и да е, капитане.
Бързия Бен дойде при тях и се ухили.
— За малко ни се размина, а?
— Какво е онова там? — попита Уискиджак и кимна към масата.
— Точно каквото изглежда. Нова Необвързана карта от Драконовата колода. Е, по-точно Най- необвързаната от всички Необвързани. Масата държи цялата Колода, не забравяй. — Чародеят погледна към Паран. — Нашият капитан е на прага на асцендентството, както подозирахме. А това означава, че каквото прави — или не прави, — може да има големи последствия. За всички ни. Драконовата колода, изглежда, се е сдобила с Господар. Джен’айсънд Ръл.
Паран се намръщи: явно не искаше да участва в този разговор.
