Уискиджак изгледа свъсено чародея.
— Джен’айсънд Ръл. Мислех, че това име е заради неговите… приключения в едно определено оръжие.
— Така е, но след като името е на картата, изглежда, че двете са свързани… някак. Ако на капитана му е толкова мътно, колкото и на нас, ще трябва здраво да помисля какво точно означава тази връзка. Разбира се — добави той, — възможно е капитанът да знае достатъчно неща, за да ми помогне в това, стига да пожелае.
Паран отвори уста да отговори, но Уискиджак го изпревари.
— Няма той отговори за нас… засега. Доколкото схващам, ще трябва да я мъкнем тъпата маса по време на похода, а?
Бързия Бен кимна замислено.
— Така ще е най-добре, поне за известно време, за да мога да я проуча повечко. Все пак бих предложил да я разтоварим, преди да навлезем в територията на Панион. Търговска гилдия Тригали може да я отнесе на алхимика в Даруджистан на отговорно пазене.
— Картата няма да се отделя от нас — отряза го нов глас.
Тримата се обърнаха и видяха Силвърфокс. Зад нея десетина яки воини риви вдигаха плота на масата.
Бързия Бен изгледа намръщено тъмнокожите жилави мъже и каза:
— Рисковано е да вкарваме предмет с такава мощ в битката, дете.
— Трябва да поемем риска, магьоснико.
Уискиджак изпъшка и попита:
— Защо?
— Защото картата е на Паран и ще му потрябва.
— Можеш ли да обясниш?
— Воюваме срещу повече от един враг, както ще се разбере.
— Не я искам тая карта — сопна се Паран. — Нарисувайте там някое друго лице, защото… В мене тече кръвта на Хрътка на Сянка. Аз съм пречка, кога най-после ще го разберете? Гуглата да ме вземе, ако не съм!
Каллор дойде при тях. Уискиджак го изгледа намръщено и каза:
— Ти не участваш в този разговор.
— Все не участвам, но все съм предмет на…
— Не и този път.
Мътните сиви очи на Върховния крал се спряха на Бързия Бен.
— А ти, магьоснико, ти си склад на души… Аз съм този, който освобождава души — дали да не счупя веригите в теб? Много е лесно да те направя безпомощен.
— Още по-лесно е — отвърна му Бързия Бен — да изровиш дупка в земята.
Каллор пропадна пред очите им — земята се разтвори под него. Издрънча броня, последвана от яростен рев.
Силвърфокс зяпна Бързия Бен. Магьосникът сви рамене.
— Права си — хич не ме интересува кой и какво е Каллор.
Уискиджак пристъпи до ръба на ямата и надникна долу.
— Изкатерва се… а бе не е зле за старец.
— Но тъй като не съм глупав — рече припряно Бързия Бен, — изчезвам веднага. — Махна с ръце, замъгли се и после се изпари.
Обърнал гръб на пъшкащия и сипещ проклятия Каллор, чиито метални ръкавици вече дращеха по ронливия ръб на ямата, Уискиджак каза на Паран:
— Връщай се при Мостоваците, капитане. Ако всичко свърши добре, ще се срещнем при Капустан.
— Слушам, сър. — Паран тръгна някак колебливо.
— Мисля — каза Силвърфокс, без да откъсва очи от мъчещия се да се измъкне от дупката Каллор — че няма да е зле и ние да напуснем точно това място.
— Съгласен съм.
Отпуснат на седлото, Уискиджак гледаше как колоните на Воинството на Едноръкия се изнизват в походен строй от портата на Пейл. Денят беше горещ и влажен, с предчувствието за предстояща буря. Яхнали кворлите си, Черните моранти кръжаха над двете вдигнали становете си войски, по-малобройни от обичайното — техният Достижител, Туист, беше заминал с капитан Паран и Подпалвачите на мостове преди четири дни, а осем от единадесетте ескадрили предната нощ бяха потеглили към планините Привидение, северозападната граница на Домина.
Командирът беше изтощен. От болката в крака не можеше да спи, а всеки ден бе изпълнен с грижи по снабдяването, с подробности около планираното разгръщане в марш и с несекващия поток от вестоносци, носещи доклади и заповеди и потеглящи обратно с такива. С нетърпение очакваше да започне това пътуване през половин континент, ако не за друго, то поне за да намери отговора на хилядите въпроси за онова, което им предстоеше.
Бързия Бен се беше умълчал. Конят на мага нервно пръхтеше и пристъпваше на място.
— Конят е прихванал настроението ти, Бързак — подхвърли командирът.
— Май да.
— Чудиш се кога ще те пусна да догониш Паран и Мостоваците, а и да се поотдалечиш от Каллор. Също така гориш от желание да си колкото може по-далече от Силвърфокс.
Бързия Бен въздъхна.
— Да, май не съм успял да скрия опасенията си, поне от теб. Това дете порасна с над пет години, откакто пристигнахме, Уискиджак… Тая заран погледнах мхаби. Корлат прави за нея, каквото може, както и баячките на Риви, но Силвърфокс е извлякла от нея почти цялата й жизнена сила — Гуглата знае само какво я крепи жива. Мисълта за събирането на Т’лан Имасс също никак не ме радва. А и Аномандър Рейк… иска да научи всичко за мен…
— Опитвал ли е пак да те сондира?
— Засега не, но защо да го изкушавам?
— Ще ми трябваш още малко — рече Уискиджак. — Карай с антуража ми — ще гледаме да се държим колкото може по-настрана от Сина на тъмнината. Онези търговци от Капустан хванаха ли се на стръвта ти?
— Играят си с нея.
— Е, ще изчакаме още седмица. И да те няма.
— Ясно.
— А сега — Уискиджак изхъмка, — защо не вземеш да ми обясниш с какво друго се занимаваш напоследък, Бързак?
Магът примига невинно.
— Сър?
— Посетил си всеки храм и всяка ясновидка в Пейл, магьоснико. Потрошил си луди пари по гледачи на Колодата. Гуглата да ме вземе, донесоха ми, че призори си принесъл в жертва коза на едва могила — какви, в името на Бездната, си ги намислил?
— Е, добре — промърмори магът. — Признавам, че оная работа с козата намирисва на отчаяние. Увлякох се.
— И какво ти казаха клетите духове на могилата?
— Нищо. Те… няма ги.
Уискиджак присви очи.
— Как така ги няма? Могилата е на риви, нали?
— Да, една от малкото все още останали в околността. Беше… разчистена. Наскоро.
— Разчистена?
— Някой или нещо ги е прибрало, сър. Не бях чувал за такова нещо. Това е най-странното. Ни една душа не е останала в тези могили. Сериозно — къде може да са се дянали?
