Статуята сякаш потръпна и изригна сред извисил се облак прах.
Трул Сенгар изрева и отскочи, мъчеше се да се отскубне от гъстата прах, връхлитаща да го погълне.
Облакът засъска около Онрак. Той се изправи, после се стегна за бой, щом от вихрещата се сива мъгла се появи още по-тъмна фигура.
Последва втори грохот — този път зад Т’лан Имасс — и втората статуя се взриви. Двата облака затулиха небето и се спусна мрак, присвил хоризонта отвсякъде до не повече от десетина крачки.
Звярът, появил се пред Онрак, стигаше до раменете на Трул Сенгар. Козината му беше без цвят, а очите — два черни, пламтящи въглена. Широка плоска муцуна, малки уши…
Много смътно, през сивкавия сумрак, се спусна нещо от светлината на двете слънца, отразена от луните — и хвърли гмеж от сенки под Хрътката.
Звярът оголи зъби, големи колкото бивни, и изпъна назад устни в безмълвно ръмжене. Видяха се кървавочервени венци.
Хрътката нападна.
Мечът на Онрак бе като полунощна тъма: бляскаше да целуне дебелия мускулест врат на чудовището, но посичаше само прашен въздух. Т’лан Имасс усети две огромни челюсти да се стягат около гърдите му. Надигнаха го от земята. Изпращяха кости. Последва свирепо разтърсване, което изтръгна меча от ръцете му, после той изхвърча в песъчливия мрак…
За да го уловят във въздуха с пукот други две челюсти.
Костите на лявата му ръка се пръснаха на десетки парчета в стегнатия мях на сбръчканата му кожа, после ръката се откъсна от тялото му.
Ново дивашко разтърсване и той отново полетя във въздуха. Рухна на земята и не помръдна.
В черепа на Онрак се разнесе тътен. Той си помисли да се разпадне на прах, ала за първи път нямаше нито воля, нито сила да го стори.
Силата му беше изтръгната — Клетвата бе прекъсната, изтръгната бе от тялото му. Онрак осъзна, че вече е като онези от пропадналия му род, устояли на толкова физическо унищожение, че бяха престанали да са едно с Т’лан Имасс.
Лежеше неподвижно и усещаше тежките стъпки на едната Хрътка — приближаваше се. Спря и застана над него. Покритата с прах муцуна го подуши, побутна строшените му ребра. После Хрътката се извърна. Чуваше дъха й, като грохот на морски вълни, нахлуващи в пещерите на прибоя с прилива, усещаше присъствието й, натежало във влажния въздух.
След много време Онрак осъзна, че звярът вече не се извисява над него. Нито чуваше повече тежките стъпки по влажната земя. Все едно че и той, и спътникът му просто бяха изчезнали.
А после долови скърцане на приближаващи се ботуши, две ръце го хванаха и го обърнаха по гръб.
Трул Сенгар се взря в очите му.
— Не знам дали можеш да ме чуеш — каза той. — Но ако това ще ти донесе утеха, Онрак от Логрос, тия двете не бяха Хрътки на Сянка. О, не. Бяха истински. Хрътките на Мрак, приятелю. Не смея и да си помисля какво освободи…
Онрак едва успя да отвърне, тихо и хрипливо:
— И това ми било благодарност.
Трул Сенгар издърпа Т’лан Имасс до един нисък зид в края на града и му помогна да седне.
— Жалко, че не знам какво още мога да направя за теб.
— Ако родствениците ми бяха тук, щяха да изпълнят нужните ритуали — отвърна Онрак. — Щяха да откъснат главата от тялото ми и да й намерят подходящо място, за да мога да гледам вечността. Щяха да разчленят обезглавеното ми тяло и да разпръснат крайниците. Щяха да вземат оръжието ми, за да го върнат в родното ми място.
— О!
— Ти, разбира се, не можеш да направиш такива неща. И тъй, принуден съм да продължа, въпреки сегашното си състояние. — Онрак бавно се надигна — чу се стържене и пукане на счупени кости, посипа се дъжд от натрошени парчета.
— Това можеше да го направиш и преди да те домъкна дотук — изсумтя Трул.
— Най-много съжалявам, че загубих ръката си — рече Т’лан Имасс и огледа разкъсаните мускули на лявото си рамо. — Най-добър съм с меча, когато го стисна с две ръце. — Закрачи тромаво към лежащото в калта оръжие. Част от гърдите му се свлече, щом се наведе да го вдигне. Онрак се изправи и се обърна към Трул Сенгар. — Вече не мога да усетя присъствието на портите.
— Е, ще ги намерим — отвърна Тайст Едур. — Трябва да са някъде близо до центъра на града. Голяма двойка сме, а?
— Защо Хрътките не те убиха?
— Май бързаха за някъде. — Трул тръгна по улицата и се повлече след него. — Не съм сигурен дали ме забелязаха, облакът прах беше много гъст. Кажи ми, Онрак. Значи, ако тук имаше други Т’лан Имасс, щяха да ти направят всички онези неща? Въпреки факта, че си оставаш… функционален?
— Вече съм откъснат, Трул Сенгар, също като тебе. От Ритуала. От своя вид. Съществуването ми вече е безсмислено. Единствената, последна задача, която ми остава, е да намеря другите ловци, за да направят каквото трябва.
Улицата беше покрита с лепкава мокра тиня. Ниските сгради от двете страни се бяха свлекли — сякаш целият град се топеше. Нямаше следи от величествена архитектура, парчетиите по улиците не бяха нещо повече от трошлива печена тухла. Никъде не се виждаха признаци на живот.
Продължиха напред, с мъчително бавни крачки. Улицата бавно се разшири и излязоха на просторен площад, обрамчен от пиедестали, на които някога бяха стояли статуи. Имаше храсти и изтръгнати от корен дървета, всичко — еднакво сиво, постепенно придобиващо някак неземен цвят под вече надигналото се синьо слънце, на свой ред озарило голямата луна с цвят на пурпур.
В другия край имаше мост, над някогашна река, чието корито сега бе пълно с тиня. Наносът беше затрупал едната страна на моста и бе разпръснал отломки по него. Сред тях се виждаше малък сандък.
Щом стигнаха до моста, Трул спря до него и се наведе.
— Изглежда добре затворен. — Дръпна резето и вдигна капака. — Странно. Приличат на глинени гърнета. Малки.
Онрак се приближи и застана до него.
— Това са морантски муниции, Трул Сенгар.
Тайст Едур вдигна глава и го погледна.
— Не знам за такива неща.
— Оръжия. Взривни, щом глината се счупи. Обикновено ги хвърлят. Колкото може по-далече. Чувал ли си за Малазанската империя?
— Не.
— Човешка. От родното ми селение. Тези муниции са на тази империя.
— Хм, това наистина е тревожно. Защо ли са тук?
— Не знам.
Трул Сенгар затвори капака и взе сандъка.
— Макар да предпочитам меч, и тези ще свършат работа. Не ми беше приятно да съм толкова дълго без оръжие.
— По-нататък има постройка. Арка.
Тайст Едур се изправи и кимна.
— Да. Точно това търсим.
Арката се издигаше на пиедестал в центъра на покрит с каменни плочи площад. Придошла незнайно откъде вода беше изсипала през устието й тиня и тя бе засъхнала на странни назъбени вълни. Щом двамата приближиха, откриха, че глината е корава като скала. Макар порталът да не се открояваше с нищо забележимо, от пространството под арката се лееше пулсираща топлина.
Стълбовете на постройката бяха без украса. Онрак ги огледа замислено и попита:
— Какво можеш да доловиш в това?
