Дом на вериги

Трул Сенгар поклати глава, пристъпи крачка напред и спря.

— Не мога да повярвам, че това е проходимо — топлината, която се излива от него, е изгаряща.

— Вероятно е преграда — подхвърли Онрак.

— Да. И няма как да я разбием.

— Не е вярно.

Тайст Едур го погледна през рамо, после — сандъчето под мишницата му.

— Не разбирам как обикновен експлозив може да разбие преграда.

— Магията зависи от шаблони, Трул Сенгар. Разбий шаблона и магията пропада.

— Добре. Да опитаме тогава.

Отдръпнаха се на двайсетина крачки от портата. Трул отвори сандъчето, внимателно извади една от глинените топки, замахна и я хвърли в портата.

Гръм. От портала изригна бляскав пожар, бели и златисти пламъци се разбесняха под арката, после затихнаха и зад тях се оформи мъгливо-златиста стена.

— Това е самият лабиринт — каза Онрак. — Преградата е разбита. Все пак не мога да го позная.

— И аз — измърмори Трул и затвори сандъка с муниции. После рязко вдигна глава. — Насам идва нещо.

— Да. — Онрак замълча за миг, после бързо вдигна меча си. — Бягай, Трул Сенгар… бягай през моста. Бягай!

Тайст Едур се обърна и затича.

Онрак заотстъпва — бавно, крачка по крачка. Усещаше силата на онези от другата страна: сила брутална и чужда. Разбиването на преградата беше усетено и чувството, прииждащо през пролома, бе чувство на възмущение и гняв.

Погледна бързо през рамо и се увери, че Трул Сенгар е минал по моста и вече не се вижда. Още три стъпки назад и той щеше да стигне до моста. И щеше да спре. Очакваше, че ще го унищожат, но твърдо бе решил да спечели време за спътника си.

Портата засия ослепително ярко, после през нея преминаха четирима конници, яхнали бели коне с дълги нозе и буйни гриви с цвят на ръжда. Бяха с богато украсени яркоцветни брони и не отстъпваха на конете — бяха светлокожи и снажни, лицата им бяха почти скрити зад забралата. Бронираните им юмруци стискаха извити ятагани, направени сякаш от слонова кост. Под шлемовете им се спускаше дълга сребриста коса.

Подкараха право към Онрак. От тръс — в галоп. От галоп — в атака.

Т’лан Имасс разтвори крака, вдигна обсидиановия си меч и остана на място, готов да ги посрещне.

По тесния мост конниците можеха да го връхлетят само по двама наведнъж и беше ясно, че просто смятат да го стъпчат с конете си. Но Т’лан Имасс се беше сражавал в служба на Малазанската империя, във Фалар и в Седемте града — и в много битки се беше изправял срещу конни воини. Миг преди първите двама да го достигнат, Онрак скочи напред. Между двата коня. И без да обръща внимание на меча, изсвистял от лявата му страна, замахна със своя към корема на воина отдясно.

Двете костени остриета го поразиха едновременно — лявото се вряза дълбоко през ключицата в плешката и дораздроби потрошените кости. Десният ятаган го посече през лицето и го разцепи от челото до челюстта.

Онрак обаче усети как неговият обсидиан захапа дълбоко през бронята на воина. Емайлът се пръсна.

После двамата нападатели го подминаха и дойдоха другите двама.

Т’лан Имасс се присви и изпъна меча си хоризонтално над главата си. Двата костени ятагана удариха отгоре и Онрак се разтресе от сблъсъка.

Всички вече го бяха подминали, излезли бяха на площада; обърнаха конете и се втренчиха в самотния воин, останал някак жив след атаката им.

Копитата изтътнаха по покрития със спечена глина калдъръм. Воинът, чиято броня бе разбита от обсидиановия меч на Онрак, се беше навел напред, притиснал с ръка корема си. Хълбокът на коня му беше оплискан с кръв.

Онрак отърси рамене и парчетата счупена кост изтрополиха по моста. После сниши оръжието си и зачака подкаралия към него конник.

Облечената в метал ръка вдигна забралото. Чертите на лицето приличаха странно на Трул Сенгар, ако не се броеше бялата, почти лъчиста кожа. Две очи от хладно сребро се приковаха с омраза в Т’лан Имасс.

— Говориш ли, Безжизнени? Можеш ли да разбираш езика на Чистотата?

— Не изглежда по-чист от другите — отвърна Онрак.

Воинът се намръщи.

— Не прощаваме пренебрежението. Ти си слуга на Смъртта. Слугите на Смъртта заслужават само едно — унищожение.

— Никому не служа — отвърна Онрак и отново надигна меча си. — Хайде, ела.

Но раненият вдигна ръка.

— Стой, Иниас. Този свят не е наш. А и този немрящ дивак не е от нарушителите, които търсим. Всъщност, както сам би трябвало да си усетил, никой от тях не е тук. Този портал не е използван от хилядолетия. Трябва да продължим издирването другаде. Но първо трябва да се изцеря. — Воинът се смъкна бавно от коня, все така притиснал с ръка корема си. — Оренас, погрижи се за мен.

— Позволи ми първо да унищожа тази твар, сенешале…

— Не. Ще изтърпим съществуването му. Може би това същество ще ни даде отговори, които да ни поведат в търсенето. Ако не, можем да го унищожим по-късно.

Оренас се смъкна от коня си и отиде при сенешала. Иниас подкара своя кон още по-близо до Т’лан Имасс, сякаш все още смяташе да се бие. Огледа го и се озъби.

— Не е останало много от теб, Безжизнени. Това тук не са ли белези от зъби? Гръдта ти май е била в челюстите на някой звяр. Същия, който ти е отмъкнал ръката? Що за чародейство ти помага все още да съществуваш?

— Вие сте от кръвта на Тайст — каза Онрак.

Лицето на мъжа се изкриви в усмивка.

— От кръвта на Тайст? Само сред Лиосан е чиста кръвта на Тайст. Значи пътят ти се е кръстосвал с нашите омърсени братовчеди. Нищо повече от жалка сган не са те. Не отговори на въпросите ми.

— Зная за Тайст Андий, но още не съм ги срещал. Родени от Тъмата, те са първите…

— Първите! О, как не. И затова — така трагично несъвършени. Лишени от пречистващата кръв на Отеца Светлина. Най-мръсното изчадие са те. Едур ги търпим, защото у тях има нещо от Отеца, но Андий — смърт от нашите ръце е единствената милост, която заслужават. Но твоята грубост ми досажда, Безжизнени. Въпроси ти зададох, а ти все още не си отговорил на нито един.

— Да.

— Да? Какво трябва да означава това?

— Съгласен съм, че не съм им отговорил. И не се чувствам длъжен да го сторя. Моят вид има твърде голям опит с арогантни същества. Макар че този опит е еднозначен: в отговор на тяхната арогантност обявихме вечна война, докато не престанат да съществуват. Винаги съм вярвал, че Т’лан Имасс трябва да си потърсят нов враг. Навярно вие, Тайст Лиосан, сте достатъчно многобройни във вашия свят, за да ни позабавлявате известно време.

Воинът го зяпна онемял.

Един от приятелите му се изсмя.

— Няма смисъл да говориш с по-долни същества, Иниас. Те гледат да те объркат с лъжи, да те отклонят от праведния път.

— Сега разбирам — отвърна Иниас. — Отдавна съм свикнал с отровата на думите ти, Малачар.

— Ще има още, млади ми братко. По пътя, по който трябва да продължим. — Воинът се приближи до Онрак. — Наричаш се Т’лан Имасс, нали?

— Онрак съм. От Логрос Т’лан Имасс.

— Има ли други от твоя вид в този рухнал свят, Онрак?