Дъхът на конете излизаше на пара в мразовития утринен въздух. Току-що се беше съмнало и въздухът с нищо не напомняше за зноя, който щеше да донесе денят. Загърнат в кожата на бедерин, със старата пот, направила ръба на шлема лепкав като докосване на мъртвец, Юмрук Гамът седеше неподвижно на седлото на уикския кон, приковал очи в адюнктата.
Хълмът леко на юг от Еругимон, където бе загинал Колтейн, вече носеше името Пропада. Безбройните гърбици по билото и склоновете показваха къде са заровени телата, осеяната с метал земя вече бе обрасла с треви и цветя.
Мравки бяха завзели целия хълм, или поне така изглеждаше. Земята гъмжеше от тях, червените им и черни телца бяха покрити с прах, но все пак лъснали, докато щъкаха в неспирния си ежедневен труд.
Гамът, адюнктата и Тене Баралта бяха излезли от града преди разсъмване. Извън западните порти армията вече се беше раздвижила. Походът щеше да започне днес. Пътят на север, към Рараку, към Ша’ик и Вихъра. Към възмездието.
Слуховете навярно бяха привлекли Тавори тук на Пропада, но Гамът вече съжаляваше за решението й да го вземе със себе си. Това място не му показваше неща, които искаше да види. А подозираше, че и адюнктата не е много доволна от това, което намериха.
Боядисани в червено плитки, сплетени като вериги, разстлани по билото и увити около останките от кръста, издигал се преди време тук. Кучешки черепи, отрупани с неразчетими йероглифи, взиращи се от билото с празните си кухини. Пера на врана, поклащащи се по забитите в земята стрели. Дрипави знамена, закрепени по земята, с изрисуван по тях счупен уикски нож. Фетиши, осеяли целия хълм, в почит към смъртта на един-единствен човек.
И всичко това гъмжеше от мравки. Като безумни стражи на тази вече свята земя.
Тримата конници седяха смълчани в седлата. Най-сетне Тавори промълви:
— Тене Баралта. — Глухо.
— Да, адюнкта?
— Кой… кой е виновен… за всичко това? Малазанците от Ейрън? Твоите Червени мечове?
Тене Баралта не отговори веднага. Слезе и закрачи по склона; гледаше в земята. Спря при един от кучешките черепи и се наведе.
— Адюнкта, тези черепи — руните по тях са хундрилски. — Посочи останките от кръста. — Сплетените вериги са на Керан Добрай. — Махна към склона. — Знамената… неизвестно, вероятно са на Билард. Перата от врана? Мънистата по тях са на Семк.
— Семк!? — Гамът не можа да скрие неверието в гласа си. — Оттатък река Ватар! Тене, сигурно грешиш…
Едрият воин сви рамене, изправи се и махна към изгърбените хълмове на север.
— Поклонниците идват само нощем — да не ги виждат, така държат. И сега се крият, ей там. Чакат да се стъмни.
Тавори се окашля.
— Семк. Билард… Тези племена са се сражавали срещу него. А сега идват да го почетат. Защо така? Моля те, обясни, Тене Баралта.
— Не мога, адюнкта. — Погледна я и добави: — Но доколкото разбирам, това тук е… скромно в сравнение с нещата покрай Ейрънския път.
Отново се възцари тишина, макар Гамът да се досещаше какво си мисли Тавори.
„Това… е пътят, който сега поемаме. Стъпка по стъпка ще трябва да минем през това наследство. Ние ли? Не. Тавори. Сама. Това вече не е войната на Колтейн, така каза тя. Но май си остава точно това. И тя вече разбира, до дълбините на душата си, че ще трябва да яхне сянката на този човек… чак до Рараку.“
— Оставете ме — промълви адюнктата. — Ще ви намеря на Ейрънския път.
Гамът се поколеба.
— Адюнкта, кланът на Враната още настоява за правото да яздят в челото. Няма да приемат Темъл за свой командир.
— Ще се погрижа за това. Вървете.
Тене Баралта се метна на седлото. Двамата се спогледаха, после обърнаха конете и подкараха в тръс по пътеката към западната порта.
Гамът оглеждаше каменистата земя под конските копита. Точно тук бе повел историкът Дюйкър бежанците към града — по същата тази ивица пуста земя. Тук най-сетне старецът беше дръпнал юздите на уморената си вярна кобила — кобилата, която сега яздеше Темъл — и бе изчакал, докато последният от поверените му не мине през портата.
След което, разправяха, най-сетне влязъл в града.
Гамът се чудеше какво ли му е минало през ума на този човек. След като бе знаел, че Колтейн и останките на Седма още са отвън, че се сражават отчаяно в ариергарда. Че са постигнали невъзможното.
Дюйкър беше довел бежанците.
За да загине, прикован на едно дърво. Непосилно бе дори да се осъзнае дълбочината на това предателство.
Така и неприбрано тяло. Така и непогребани кости, за да почиват в мир.
— Толкова много — избоботи Тене Баралта до Гамът.
— Много?
— Толкова много неща, плачещи за отговор, Гамът. Всъщност спират думите ти в гърлото. Но тишината, която оставят, тази тишина
Смутен от признанието на Тене, Гамът не отвърна нищо.
— Моля те, напомни ми, че Тавори е достойна за тази задача.
„Възможно ли е изобщо това?“
— Достойна е.
„Трябва да бъде. Иначе с всички ни е свършено.“
— Някой ден ще трябва да ми кажеш, Гамът, какво е направила, че така да спечели верността ти.
„Богове, как да отговориш на това? Проклет да си, Тене, не виждаш ли сам истината пред очите си? Нищо не е направила. Моля те. Остави стареца с вярата му.“
— Вие както щете — изръмжа Геслер, — но вярата е за глупците.
Стрингс изхрачи прахта от гърлото си, обърна глава и се изплю. Крачките им бяха мъчително бавни, трите отделения се точеха зад фургона, натоварен с провизиите им.
— Какво искаш да кажеш? — попита той сержанта. — Войникът знае само една истина и тя е, че без вяра все едно си умрял. Вяра във войника до тебе. Но още по-важна — колкото и да е заблуждаваща — е вярата, че не могат да те убият. Тези две и само те — това са нозете, крепящи всяка армия.
Мъжът с кехлибарената кожа изсумтя, после махна с ръка към най-близкото от дърветата, обграждащи Ейрънския път.
— Погледни там и ми кажи какво виждаш — не тия проклети от Качулатия фетиши, а което се вижда под целия този боклук. Дупките от шиповете, тъмните петна от жлъч и кръв. Попитай духа на войника, който е бил на това дърво — попитай войника за вярата.
— Предадената вяра не премахва представата за самата вяра — отвърна Стрингс. — Всъщност постига точно обратното…
— Може би за теб. Но има неща, които не можеш да заобиколиш с думи и възвишени идеи, Фид. И това се стоварва върху една, дето сега е някъде в авангарда отпред. Адюнктата. Току-що загуби спора с глутницата стари уикци. Имал си късмет — имал си Уискиджак и Дужек. А знаеш ли моят командир кой беше — преди да ме осъдят в крайбрежната охрана? Корболо Дом. Заклевам се, тоя човек си имаше олтар на Уискиджак в шатрата — но не Уискиджак, когото ти знаеш. Корболо гледаше на него другояче.
