легнали, с потъмнели от пот дълги ризи.
Реакцията на отделенията на Геслер и Бордюк на сигнала за почивка не беше по-различна, а магът на Бордюк Балгрид — въздебел и явно несвикнал със снаряжението — беше пребледнял и трепереше. Лечителят им, кротък дребен мъж, казваше се Лютс, вече вървеше към него.
— Лятото на сети — усмихна се Корик като хищник. — Когато стадата превръщат степите на прах, когато земята под краката ти дрънчи като кършещ се метал.
— Гуглата да те вземе дано — сопна се Стрингс. — Тази земя не току-така е пълна с мъртви неща.
— Тъй е. Само коравото оцелява. Тук наоколо гъмжи от племена — оставили са следи по пътя си.
— Видял си ги, нали? — каза Стрингс. — Добре. Вече си съгледвачът на отделението.
Усмивката на Корик се разшири.
— Щом настояваш, сержант.
— Но не и нощем — добави Стрингс. — Нощем ще е Смайлс. И Ботъл, стига лабиринтът му да е подходящ.
Ботъл се навъси, но кимна.
— Съвсем си е подходящ, сержант.
— А на Кътъл каква е ролята тогава? — попита Смайлс. — Да се въргаля на земята като изхвърлен на брега кит?
„Изхвърлен на брега кит? Край морето си расла, нали?“ Стрингс хвърли поглед към ветерана. Той вече спеше. „И аз го правех, по онова време, когато нищо не се очакваше от мен, когато не отговарях за нито едно проклето нещо. Липсват ми онези дни.“
— Задачата на Кътъл е да ви пази живи, когато не съм край вас.
— Защо тогава той не е ефрейторът? — попита Смайлс войнствено.
— Защото е сапьор, а не ти трябва сапьор за ефрейтор, момиче. — „И аз съм сапьор, разбира се. Но по-добре да не го знаете.“
Тримата войници от ротната пехота пристигнаха с меховете.
— Пийте бавно — нареди Стрингс. Геслер му посочи фургона на няколко крачки по-напред и Стрингс тръгна към него. Бордюк — също.
— Виж, това е любопитно — промърмори Геслер. — Болнавият маг на Бордюк — лабиринтът му е Мийнас. Моят маг е Тавос Понд, и неговият е същият. А твоето момче, Стрингс, Ботъл…
— Още не знам.
— И той е Мийнас — изръмжа Бордюк и подръпна рошавата си брада. Стрингс вече знаеше, че този навик скоро ще започне да го дразни. — Балгрид го потвърди. Всички са Мийнас.
— Както казах. — Геслер въздъхна. — Любопитно.
— Може да се използва — рече Стрингс. — Събираме ги и тримата да поработят над ритуалите — илюзиите са адски полезна работа, когато се направят добре. Бързия Бен умееше да извърти по някоя — ключът е в подробностите. Трябва още тази вечер да ги съберем тримата…
— Аха — каза някой иззад фургона и се появи лейтенант Ранал — Тримата ми сержанти — на едно място. Удобно.
— Дошъл си да гълташ прахта с нас ли? — попита Геслер. — Адски благородно.
— Не си мисли, че не съм чувал за тебе — изръмжа Ранал. — От мен ако зависеше, ти щеше да си един от водоносците, Геслер…
— Жаден щеше да си останеш, ако бях аз — отвърна сержантът.
Лицето на Ранал потъмня.
— Капитан Кенеб иска да научи дали в отделенията ви има магове. Адюнктата иска списък на всичко, с което разполага.
— Няма никакви…
— Трима — прекъсна го Стрингс, без да обръща внимание на ядосания му поглед. — Всички са слаби, както може да се очаква. Кажи на капитана, че ще ставаме за акции под прикритие.
— Запази мнението за себе си, Стрингс. Трима, казваш. Много добре. — Обърна се рязко и се отдалечи.
— Можем да загубим маговете… — почна Геслер.
— Няма. Зарежи го лейтенанта, Геслер. Поне засега. Момчето не знае какво е да си полеви офицер. Представяш ли си, да каже на сержантите си да си пазят мнението за себе си. С късмета на Опонн, Кенеб скоро ще му обясни някои неща на лейтенантчето.
— Стига да е по-добър — измърмори Бордюк и се почеса по брадата. — Разправят, че само той оцелял от ротата си. А знаете какво може да означава това.
— Да изчакаме и ще видим — предложи Стрингс. — Малко е рано да почнем да точим ножовете…
— Да точим ножовете — изсумтя Геслер. — Говориш ми на непонятен за мен език. Готов съм да изчакам и да видя, както предлагаш, Фид. Засега. Добре, да съберем маговете си тая вечер и ако се разберат, без да се изтрепят един друг, какво пък — може да се окажем с някоя стъпка напред.
Роговете възвестиха край на почивката. Войниците запъшкаха, засипаха ругатни и започнаха да се надигат тромаво, за да закрачат отново.
Първият ден на похода беше приключил. На Гамът му се струваше, че изминатото разстояние е нищожно и жалко. Което трябваше да се очаква, разбира се. На армията тепърва й предстоеше да влезе в крак.
„На мен.“ Натъртен от седлото и замаян от пека, Юмрукът гледаше от ниското възвишение край пътя как лагерът бавно се оформя. Гнезда на ред сред кипналия хаос на човешкото море. Сетите и уикските конни воини продължаваха да обхождат, далече зад външните постове, ала бяха твърде малобройни, за да е спокоен. „А и тези уикци — дядовци и баби до един. Гуглата ми е свидетел, нищо чудно да съм кръстосвал меча си с някои от тези стари воини. Тези старци така и не се примириха с идеята, че са в империята.“ Бяха тук по съвсем друга причина. В памет на Колтейн. А децата — те пък бяха захранени с горчивата отрова на старите бойци, с разказите им за отминала слава. „Едните така и не познават ужаса на войната, а другите са го забравили.“ Ужасно съчетание…
Протегна се да разкърши схванатите мускули по гърба си и тръгна надолу. По склона, покрай пълната с парчетии канавка и към командната шатра на адюнктата, с чистите й платнища и с уикците на Темъл, застанали на стража около нея.
Темъл не се виждаше. Гамът съжаляваше момчето. Вече воюваше с половин дузина съгледвачи, без да е изваден меч, и губеше. „И никой от нас не може да направи нищо.“
Пристъпи до входа на шатрата, драсна по платнището и изчака.
— Влез, Гамът — чу се гласът на адюнктата отвътре.
Беше коленичила в преддверието пред дълга каменна кутия и тъкмо затваряше капака, когато той пристъпи вътре. Зърна за миг отатаралския меч и капакът се смъкна.
— Има малко мек восък — ей в онова гърне над мангала. Подай ми го, Гамът.
Той се подчини и я загледа как запечатва ключалката. После тя стана, изтупа пясъка от коленете си и измърмори:
— Омръзна ми този отвратителен пясък. — Изгледа го продължително. — Има разредено вино зад тебе, Гамът. Налей си.
— Приличам ли ви на жаден, адюнкта?
— Да. Ох, знам много добре, че търсеше спокоен живот, когато дойде у дома. А ето, че те въвлякох във война.
Той се наежи.
— Все още ставам за това, адюнкта.
— Вярвам ти. Все пак налей си вино. Чакаме вести.
Той се завъртя, видя глинената стомна и я взе.
— Вести ли, адюнкта?
Тя кимна и той долови тревогата в простоватите й черти — миг на разбулване, от който се извърна веднага, за да налее чашата си. „Не ми показвай слабости, момиче. Трябва да съм сигурен в увереността си.“
