Неизпълнен потенциал, така го виждаше.
Стрингс го изгледа. Сторми и Тар вървяха в крак зад двамата сержанти, достатъчно близо, за да чуват, макар и да не се месеха.
— Неизпълнен потенциал ли? За какво говориш, в името на Беру?
— Не аз. Корболо Дом. Викаше „Само да беше малко по-корав кучият му син, щеше да вземе проклетия трон. Трябваше!“ От гледна точка на Дом, Уискиджак го предаде, предаде всички ни — а това ренегатът напанец няма да го забрави.
— Толкова по-зле за него — изръмжа Стрингс. — Щото императрицата като нищо ще прати цялата армия на Дженабакъз за последната битка. Дом може да си отнесе оплакванията направо на Уискиджак.
— Добра мисъл — засмя се Геслер. — Но идеята ми беше, че вие сте имали командири, достойни за вярата, която влагате в тях. Повечето от нас не разполагаха с този лукс. Тъй че го чувстваме другояче. Ей това се опитвах да кажа през цялото време.
Ейрънският път се точеше напред, превърнат в огромен храм под открито небе: всяко дърво бе отрупано с фетиши, с парцали, сплетени като вериги, с фигури, изрисувани по грубата кора, за да наподобят войниците, гърчили се там на шиповете, набити от воините на Корболо Дом. Повечето войници пред и зад Стрингс крачеха в мълчание. Въпреки огромното пусто синьо небе над главите им пътят беше потискащ.
Имаше приказки дърветата да се изсекат, но едно от първите разпореждания на адюнктата още с пристигането й бе да забрани това. Стрингс се чудеше дали сега не съжалява за решението си.
Погледът му пробяга към едно от новите знамена на Четиринадесета, едва видимо през облаците прах напред. Тя бе разбрала съвсем добре цялата работа с костите от пръсти, разбрала бе обръщането на поличбата. Новото знаме го доказваше ясно. Мръсна тънкокрака човешка фигурка, вдигнала високо човешка кост, със замъглени подробности заради убитите цветове, едва видими на полето от жълта охра, с границата, очертана с плитка от имперски пурпур и тъмносиво. Непокорна фигура, застанала срещу пясъчна буря. Това, че същото това знаме можеше лесно да се припише и на армията на Апокалипсиса на Ша’ик, бе любопитно съвпадение. „Все едно че адюнкта Тавори и Ша’ик — двете армии, двете противопоставящи се сили — са огледално отражение една на друга.“
Много странни… явления имаше във всичко това; гърчеха се под кожата на Стрингс като ларви на мухи и през целия ден той наистина се чувстваше странно, като в треска. Понякога от дълбините на ума му се извисяваха трелите на едва дочута песен, призрачна песен, от която настръхваше целият. И още по- странно, песента му бе съвсем непозната.
„Огледални отражения. Навярно не само Тавори и Ша’ик. Ами Тавори и Колтейн? Ето ни нас, обърнали посоката на този подгизнал от кръв път. И тъкмо на този път Колтейн се е доказал пред хората, които е предвождал. Дали и ние ще видим същото по пътя си? Как ще я видим Тавори в деня, в който се изправи пред Вихъра? А и моето лично завръщане? Към Рараку, която ме унищожи, само за да ме вдигне отново, загадъчно обновен — обновление упорито, защото за старец, какъвто съм, нито изглеждам, нито се чувствам стар. И е така с всички Подпалвачи на мостове, сякаш Рараку е отнела нещо от тленността ни и го е заменила с… с нещо друго.“
Той се обърна да огледа отделението си. Никой не влачеше крак, което беше добър знак. Беше се съмнявал, че някой от тях ще е във форма, нужна за пътя, по който поемаха. Първите дни щяха да се окажат най-трудни, преди маршът в пълно снаряжение да се превърне във втора природа — не че тази втора природа изобщо щеше да се окаже удобна някога — тази земя беше убийствено гореща и суха и малкото дребни знахари във всяка рота щяха да си спомнят за този поход като за безкраен кошмар в борбата им с топлинните удари и обезводняването.
Все още нямаше как да прецени качеството на хората си. Корик, разбира се, и по нрав, и на външност приличаше на железен юмрук, от какъвто има нужда всяко отделение. А упоритите черти на Тар намекваха за воля, която няма да отстъпи лесно. В момичето, Смайлс, имаше нещо, което твърде много напомняше на Стрингс за Сори — отчуждената хладина в очите й беше като на убиец и той се зачуди какво ли е миналото й. Ботъл притежаваше целия предизвикателен плам на млад маг. За последния войник в отделението си сержантът, разбира се, нямаше притеснения. През целия си живот беше познавал мъже като Кътъл. По- грубовата версия на Хедж. Да разполага тук с Кътъл беше като… да се върне у дома.
Изпитанието предстоеше и най-вероятно щеше да е жестоко, но щеше да закали онези, които оцелееха.
Вече излизаха от Ейрънския път и Геслер посочи последното дърво вляво и каза:
— Тук го намерихме.
— Кого?
— Дюйкър. Не се отказахме, защото онова момче — Трут — много се надяваше. Но когато излязохме отново, тялото на историка го нямаше. Откраднато. Виждал си пазарите в Ейрън — сухите парчета плът, които според продавачите били на Колтейн, или на Бълт, или на Дюйкър. Счупените ножове, парчетата от пелерината с пера…
Стрингс помълча за миг, после въздъхна.
— Видях Дюйкър само веднъж, и то отдалече. Поредният войник, когото императорът е решил, че си заслужава да издигне.
— Войник, и то какъв! Стоеше в първия ред с всички. Кораво старо копеле, с късия си меч и щита.
— Явно нещо у него е направило впечатление на Колтейн — в края на краищата Дюйкър беше този, когото Колтейн избра да поведе бегълците.
— Не мисля, че тъкмо войнишкото у Дюйкър е накарало Колтейн да вземе решението, Стрингс. По-скоро това, че беше имперският историк. Колтейн искаше историята да бъде разказана, и да бъде разказана вярно.
— Е, оказа се, че Колтейн сам разказа историята си — не му трябваше историк, нали?
Геслер сви рамене.
— Както кажеш. Не бяхме дълго с тях, само докато натоварим ранените на кораба. Поговорих малко с Дюйкър и капитан Лъл. После Колтейн си счупи ръката, като ме фрасна в лицето…
— Какво?! — Стрингс се изсмя. — Не се съмнявам, че си го бил заслужил…
Сторми се обади зад тях:
— Вярно е, че си счупи ръката, Геслер. Но и носа ти счупи.
— Носът ми се е чупил толкова пъти, че вече го прави по инстинкт — отвърна сержантът. — Не беше кой знае какъв удар.
— Събори те на земята като чувал с ряпа — изсумтя Сторми. — Тоя удар си беше като на Урко, оня път, когато…
— Въобще не може да се сравни — възрази Геслер. — Видях как веднъж халоса стената на една кирпичена къща. Три-четири удара да бяха, не повече, и тя се срина сред облак прах. Виж, оня напански кучи син можеше да удря.
— А това важно ли е за тебе? — попита Стрингс.
Геслер кимна и каза сериозно:
— Това е единственият начин някой командир да спечели уважението ми, Фид.
— И с адюнктата ли се каниш да го провериш скоро?
— Може би. Е, правя изключения, разбира се. Нали е благородничка и прочие.
Подминаха изоставените развалини на някакво селце и вече можеха да виждат конната охрана от сети и уикци по фланговете си — утешителна гледка за Стрингс. Рейдовете и набезите можеха да започнат всеки момент, след като армията вече беше оставила зад себе си стените на Ейрън. Повечето племена, както се говореше, бързо били забравили примирията, сключени с Малазанската империя, и старите нрави се пробуждали.
Във всички посоки се виждаха изгърбените могили на отдавна мъртви градове. Древни пътища се виеха по хълмове и ридове.
Стрингс изтри потта от челото си.
— Каквито сме зелени, време е вече да подаде сигнал за…
И в този миг проехтяха рогове, всички спряха и се разнесоха виковете на групите за разнасяне на вода, затътрили се към буретата. Стрингс се обърна и огледа отделението си — вече бяха на земята, насядали или
