според безмилостните оценки на Топър и Тайсхрен, духът му беше прекършен. От смъртта на най-стария му приятел. Гамът се чудеше какво още се е случило в тази далечна земя, в онази кошмарна империя, наречена Панион.

„Струвало ли си е, императрице? Струваше ли си тази опустошителна загуба?“

Реши, че Топър е казал твърде много. Подробностите за плановете на императрицата трябваше да се пресеят през някой по-разсъдлив, не толкова податлив на емоции агент. Ако истината беше толкова важна, трябваше, в края на краищата, да бъде изложена пред адюнктата много преди това — когато все още щеше да е от значение. Да кажеш на Тавори, че императрицата не й вярва, а след това да изразиш жестокото твърдение, че сега тя е единствената надежда за Седемте града… е, малко бяха мъжете и жените, които нямаше да рухнат от това.

Лицето на адюнктата не издаваше нищо. Тя се окашля.

— Добре, Топър. Нещо друго има ли?

Странните очи на Старшия нокът се разшириха за миг, после той поклати глава и стана.

— Не. Желаете ли да предам съобщение на императрицата?

Тавори се намръщи.

— Съобщение ли? Не, няма съобщение. Тръгнали сме на своя поход към Свещената пустиня. Нищо друго няма за казване.

Топър се поколеба, после каза:

— Има още нещо, адюнкта. Вероятно сред вашата армия има поклонници на Финир. Не смятам, че истината за… падането на бога може да се скрие. Изглежда, богът на войната вече е Тигърът на лятото. Няма да е добре за армията да се скърби. Скръбта е анатема за всяка армия, както знаем. Възможно е да има период на трудно приспособяване — няма да е зле да предвидите това и да се подготвите за дезертирания…

— Дезертирания няма да има — отвърна Тавори и твърдият й глас накара Топър да замълчи. — Порталът отслабва, Старши нокът — дори кутията от базалт не може напълно да блокира въздействието на меча ми. Ако ще си тръгвате, съветвам ви да го направите веднага.

Топър се взря в нея.

— Дълбоко сте наранена, адюнкта. И наранявате. Императрицата се надява да вложите необходимата предпазливост и да не предприемате безразсъдни действия. Нищо не бива да ви отвлича във вашия поход към Рараку — ще има опити да ви отклонят от пътя, да ви изтощят с набези и гонитби…

— Вие сте Старши нокът — с железен тон отвърна Тавори. — Ще се вслушвам в съвета на Дужек, защото той е войник, командир. А докато той пристигне, ще следвам инстинктите си. Ако императрицата е недоволна, може спокойно да ме смени. Е, това е всичко. Довиждане, Топър.

Навъсен, Топър се обърна и закрачи към имперския портал. Той рухна след него и остана единствено горчивата миризма на прах.

Гамът въздъхна тежко и полека се надигна от клатещия се походен стол.

— Моите съболезнования за загубата на брат ви, адюнкта.

— Благодаря, Гамът. А сега поспи. И се отбий в шатрата на…

— На Т’амбър. Да, адюнкта.

Тя кривна вежда.

— Неодобрение ли дочух?

— Да. Не съм единственият, който има нужда от сън. Гуглата да ни вземе дано, та ние дори не хапнахме тази вечер.

— До утре, Юмрук.

— Да. До утре, адюнкта.

Само един човек все още седеше до гаснещия огън.

— Какво правиш тук, Кътъл? — попита Стрингс.

— Изкарах си аз съня. Утре ще си влачиш краката, сержант.

— Не мисля, че тази нощ ще мога да спя — промърмори Стрингс и седна срещу едрия сапьор.

— Далече е — избоботи Кътъл и хвърли в пламъците шепа суха тор.

— Но се усеща по-близо.

— Поне не вървиш по стъпките на падналите си другари, Фидлър. Все едно, всичко е много далече.

— Е, не съм сигурен дали разбирам за какво говориш, но да речем, че си прав.

— Благодаря за мунициите, между другото.

— Това е най-проклетото нещо, Кътъл, — изсумтя Стрингс. — Винаги намираме още и трябва да се използват бързо, но ги трупаме, крием ги, не казваме на никого за тях — в случай че ни заповядат да ги използваме…

— Кучите синове.

— Кучите синове.

— Ще използвам тия, дето ми ги даде — увери го Кътъл. — Пълзял съм под краката на Корболо Дом. Нищо против нямам да замина при Гуглата с него.

— Нещо ми подсказва, че точно това е направил Хедж в последния си миг. Винаги ги хвърляше от твърде близо — тоя човек носеше по себе си толкова много глинени топки, все едно ще прави гърнета от тях. — Стрингс поклати глава, без да откъсва очи от пламъците. — Съжалявам, че не бях там. Това е краят. Уискиджак, Тротс, Малът, Пикър, Бързия Бен…

— Бързака не е мъртъв — рече Кътъл. — След като напусна, имаше още — чух го от палатката ми. Тайсхрен е направил вашия магьосник Върховен маг.

— Е, това не ме изненадва. Че точно той е оцелял някак. Чудя се обаче дали Паран все още е бил ротният капитан…

— Да. Загинал е с тях.

— Братът на адюнктата. Чудя се дали тя сега скърби.

— Чуденето е губене на време, Фидлър. Трябва да се грижим за хората си, сега и тук. Воините на Корболо Дом умеят да се бият. Сигурно ще ни разпердушинят и ще побегнем с подвити опашки — и ще има нова верига, докато се тътрим към Ейрън, само че този път няма дори да можем да се доближим.

— Е, на това му се вика окуражаващо предсказание.

— Все едно. Стига да убия тоя напански предател — и мага му, ако може.

— А ако не успееш да се доближиш?

— Тогава ще взема със себе си колкото може повече. Връщане няма да има, Фид. Никога вече.

— Това ще го помня, ако дойде мигът. А грижите за новобранците ни, Кътъл?

— Ами, това е номерът, нали? Този поход. Доставяме ги до бойното поле, това поне ще го направим, ако можем. Тогава ще видим що за желязо държат.

— Желязо. — Стрингс се усмихна. — Отдавна не бях я чувал тая приказка. След като търсим възмездие, иска ти се да е горещо, нали?

— Грешиш. Виж Тавори — нищо горещо не очаквай от нея. В това отношение тя е същата като Колтейн. Очевидно е, Фидлър. Желязото трябва да е хладно. Студено. Ако го докараме достатъчно студено, кой знае, може дори да си спечелим име.

Стрингс се пресегна над огъня и потупа костицата от пръст, закачена на колана на Кътъл.

— Мисля, че сме започнали.

— Може би, сержант. С тях, и със знамената. Начало. Тя знае какво крие в себе си, това й го признай. Знае какво крие в себе си.

— А ние сме тези, които трябва да го извадим на показ.

— Да, Фид. Така е. Хайде, върви. Искам да остана сам.

Сержантът кимна и се изправи.

— Май ще мога да поспя все пак.

— От ведрия разговор с мен ще да е.

— Позна.

Вървеше към малката си палатка и думите на Кътъл се въртяха в ума му. „Желязо. Хладно желязо. Да, тя го има. А аз трябва да потърся — и да потърся здраво… да го намеря у себе си.“

Вы читаете Дом на вериги
Добавить отзыв
ВСЕ ОТЗЫВЫ О КНИГЕ В ИЗБРАННОЕ

0

Вы можете отметить интересные вам фрагменты текста, которые будут доступны по уникальной ссылке в адресной строке браузера.

Отметить Добавить цитату