Трета книга
Нещо диша
Изкуството на Рашан е в напрежението, обвързващо игрите на светлината, но обликът му е разсейване — сътворяване на сянка и тъмнина, въпреки че в този случай тъмнината не е абсолютна, какъвто е обликът на Древния лабиринт Куралд Галайн. Не, тази тъмнина е особена, тъй като съществува не поради отсъствието на светлина, а в качеството си на това, че е видима.
12.
Светлина, сянка и мрак — вековечна е тази война.
Лъскаво сребриста, ризницата висеше на закачалката. Смазката се беше стекла надолу и бе образувала мазно петно по плочите на пода. Ръкавите не бяха широки, а направени като че ли да се носят почти прилепнали до кожата. Претърпяла беше дълга употреба и там, където беше кърпена, халките изглеждаха направени от по-тъмно желязо.
До нея, на желязната стойка с хоризонтални куки, чакаше реда си двуръчният меч, с ножницата успоредно и точно под него на други две куки. Мечът беше необикновено тънък, двуостър и с жлебове. Повърхността му странно преливаше от мазно синьо в пурпур и сребро. Ръкохватката беше кръгла, а не плоска, увита с черво, ефесът — голяма издължена сфера от лъскав хематит. Ножницата беше от черно дърво, обкована горе и долу със сребро, но инак без украса. Прикрепеният към нея колан беше от малки, почти деликатни черни метални брънки.
Ръкавиците от плетено желязо лежаха на дървена лавица на стената зад ризницата. Тъмният железен шлем до тях не беше нещо повече от покриваща черепа шапка с набити метални пръчки, спускащи се надолу като пръсти, за да покрият носа, бузите и челюстите. От леко извития ръб на врата провисваше опашката на омар.
Застанал на прага на скромната ниска стаичка, Кътър гледаше приготовленията на Дарист да навлече бойните си доспехи. За младежа беше трудно да се самоубеди, че такива красиви оръжия и броня — явно преживели десетилетия, ако не и столетия употреба — могат да принадлежат на този среброкос мъж, който се държеше като завеян схолар и чиито кехлибарени очи сякаш излъчваха смутена разсеяност въпреки лъскавината си. Старецът се движеше бавно, сякаш за да опази крехките си кости…
„И все пак от личен опит се уверих в силата на стария Тайст Андий. А и във всяко негово движение има целенасоченост, която трябва да ми е позната — за последен път я забелязах у друг Тайст Андий, отвъд цял океан. Расов белег? Може би, но той шепне песен за заплаха и тя се просмуква дълбоко, чак до мозъка на костите ми.“
Дарист гледаше доспехите, сякаш замръзнал в удивен размисъл — сякаш беше забравил как се обличат.
— Тези Тайст Едур, Дарист — каза Кътър. — Колко са тук?
— Дали ще преживеем предстоящия щурм, това ли е въпросът ти? Едва ли, според мен. Поне пет кораба оцеляха след бурята. Два са стигнали до брега ни. Щяха да са повече, но се натъкнаха на малазанска флота, срещнала ги случайно. Видяхме сблъсъка от Стръмнините на Пурал… — Тайст Андий бавно се обърна и погледна Кътър. — Вашият човешки род се справи добре — много по-добре, отколкото са очаквали Едур.
— Морско сражение между малазанците и Тайст Едур? Кога е било това?
— Може би преди седмица. Бяха само три малазански бойни дромона, но всеки успя да си намери компания, преди да замине на дъното. С хората имаше доста опитен маг — размяната на чародейства беше впечатляваща…
— Ти и твоите ближни сте
Дарист пристъпи към ризницата и я свали от закачалката без видимо усилие.
— Вече не напускаме тази земя. От много десетилетия се придържаме към решението си да останем изолирани.
— Защо?
Тайст Андий не отговори. Нахлузи плетената ризница. Звукът на брънките иззвънтя като течност. След това посегна към меча.
— Това май ще се счупи при първия сблъсък с по-тежко оръжие — подхвърли Кътър.
— Няма. Точно за този меч има много имена. — Дарист го вдигна от куките. — Майсторът му го нарече Мъст. Т’ан Ейрос, на нашия език. Но аз го наричам К’орладис.
— Което означава?
— Скръб.
Ледени тръпки полазиха Кътър.
— Кой е майсторът му?
— Брат ми. — Той прибра меча в ножницата, запаса го и взе ръкавиците. — Преди да си намери един… по-подходящ за нрава му. — Дарист се обърна и огледа Кътър от глава до пети. — Можеш ли да боравиш добре с тези ножове, скрити по тялото ти?
— Горе-долу. Макар че не изпитвам удоволствие от проливането на кръв.
— Че за какво друго са? — попита Тайст Андий, докато си слагаше шлема.
Кътър сви рамене. Нямаше отговор на този въпрос.
— Смяташ ли да се биеш срещу Едур?
— Щом като се стремят към трона, да.
Дарист бавно килна глава.
— Тази битка не е твоя. Защо избираш тази кауза?
— На Дженабакъз — в родината ми — Аномандър Рейк и следовниците му решиха да се бият срещу Малазанската империя. Битката не беше тяхна, но я направиха своя.
Изненада се, щом видя кривата усмивка на Тайст Андий върху сбръчканото му лице, под железните пръсти на предпазителите.
— Това е интересно. Добре, Кътър, ела с мен. Но те предупреждавам, че това ще се окаже последната ти битка.
— Надявам се да не си прав.
Излязоха в широкия коридор, след това минаха под тесен свод с рамка от черно дърво. Проходът след него приличаше на тунел, изровен в едно-единствено дърво, като хралупа в паднал и изгнил дънер. Простираше се напред в сумрака, с лек наклон нагоре.
Кътър крачеше след Тайст Андий, заслушан в тихия съсък на ризницата му — като дъжд по каменист бряг. Тунелът свърши изведнъж, след рязък завой, таванът се разтвори и откри стръмна шахта. Към малкия кръг светлина горе се изкачваше груба стълба от сплетени корени.
Най-сетне излязоха и стъпиха на застлан със сухи листа под от каменни плочи. Слънчевата светлина сипеше прашни лъчи от тесните прозорци и пукнатини във високия покрив — бурята сякаш изцяло беше
