което застрашаваше духа му. Един ден щеше да се върне при своя народ и щеше да разбие всички правила. Щеше да обедини Теблор и те щяха да тръгнат след него… надолу към низините.
Всичко, което се беше случило до този момент, всичко, което го измъчваше сега, бе само подготовка. Той щеше да се превърне в оръжие на въздаянието. И сега това оръжие го наточваше собственият му враг.
„Изглежда, и двете страни са прокълнати със слепота. Така ще се види истината на думите ми.“
Това бе последната мисъл, преди съзнанието му отново да угасне.
Събудиха го възбудени гласове. Беше по здрач и миришеше на коне, на прах и люти храни. Фургонът под него бе неподвижен. Слухът му успя да долови, смесени с гласовете, звуци от всевъзможна човешка дейност и шума на река.
— А, значи пак се събудихме — каза Торвалд Ном.
Карса отвори очи, но не отвърна.
— Това е Кулвернски брод — продължи дару. — Ври и кипи от вести от юга, същинска буря. Е, не чак буря, предвид големината на тоя нужник, наречен „град“. Малазанската рота обаче е доста възбудена. Пейл е паднал, разбираш ли. Голяма битка, много магия, а Лунният къс се е отдръпнал — всъщност заминал е към Даруджистан, изглежда. Беру да ме вземе дано, де да можех да го видя сега, как минава над езерото, страхотна гледка ще е. Всички от ротата, разбира се, съжаляват, че са изтървали битката. Тъпаци. Но от войници какво друго да очаква човек.
— Че защо не? — сопна се гласът на Шард и фургонът леко се разклати: той се качваше при тях. — Ашокски полк не заслужава да го натикат тук да лови разбойници и търговци на роби.
— Ашокският полк трябва да сте вие, доколкото схващам — каза Торвалд.
— Да. Проклети ветерани при това, до един.
— И защо тогава не сте на юг, ефрейтор?
Шард направи гримаса, после извърна глава, присви очи и промърмори:
— Не ни вярва, затуй. От Седемте града сме и не ни вярва оная кучка.
— Извинявай, но щом тя — доколкото разбирам, става дума за императрицата — не ви вярва, защо тогава ви връща у дома? Седемте града не бяха ли уж на ръба на въстанието? Щом има възможност да станете ренегати, не е ли по-логично да ви задържи тук, на Дженабакъз?
Шард се вторачи в Торвалд Ном.
— Защо ли говоря с теб, крадецо? Като нищо може да си някой от шпионите й? Нокът може да си, де да знам.
— Ако съм такъв, ефрейтор, не се държиш добре с мен. Ще го отбележа в доноса — оня, дето го пиша тайно де. Шард беше, нали? И нарече императрицата „кучка“…
— Млъквай — изръмжа малазанецът.
— Само изтъкнах очевидното, ефрейтор.
— Така си мислиш — изсъска Шард, скочи от фургона и се отдалечи.
Торвалд Ном мълча дълго и накрая каза:
— Карса Орлонг, имаш ли някаква представа какво искаше да каже тоя с последните си думи?
Карса заговори тихо:
— Торвалд Ном, слушай ме добре. Един воин, който ме следваше, беше ударен по главата. Черепът му се спука и изтече мисъл-кръв. Умът му не можа да се върне по дирята си. Остана безпомощен. Безполезен. Мен също ме удариха по главата. Черепът ми е спукан и ми е изтекла мисъл-кръв…
— По-скоро беше лигня…
— Замълчи. Слушай ме. И когато решиш, отговори ми шепнешком. Два пъти се събуждах и сигурно забелязал, че…
Торвалд го прекъсна тихо:
— Че умът ти се е изгубил по пътя или нещо такова. Това ли съм забелязал? Дрънкаш безсмислици, тананикаш си детски песнички и други такива? Добре, ясно. Играя, но при едно условие.
— Какво условие?
— Че когато успееш да се измъкнеш, ще ме освободиш и мен. Сигурно си мислиш, че е дреболия, но те уверявам, че…
— Добре. Аз, Карса Орлонг, давам думата си.
— Хубаво. Официалността в тази клетва ми хареса. Все едно, че е истинска.
— Истинска е. И недей да ми се подиграваш, че ще те убия, щом те освободя.
— Аха. Схванах скритото предупреждение. Ще трябва да измъкна още една клетва от тебе, уви…
Теблорът изръмжа с досада, но се примири:
— Аз, Карса Орлонг, няма да те убия, след като те освободя, освен ако не ми дадеш повод.
— Я обясни какво може да е естеството на въпросните поводи…
— Всички ли дару са като тебе?
— Не е нужно списъкът да е дълъг. „Поводът“ може да е например опит за убийство, предателство и подигравка, разбира се. Други можеш ли да измислиш?
— Много говорене.
— Е, с това вече нагазваме в дълбоки води, не смяташ ли? Все пак въпрос на културни различия…
— Май Даруджистан ще е първият град, който ще завладея…
— Боя се, че малазанците ще са там преди теб. Просто предчувствие. Забележи, любимият ми град никога не е бил завладяван, въпреки че му се свидят пари да си наеме постоянна армия. Боговете не само гледат благосклонно на Даруджистан, но сигурно дори пият в кръчмите му. Във всеки случай… Шшш, някой идва.
Чуха се стъпки, Карса погледна с присвити очи и видя застаналия до фургона Корд. Сержантът огледа навъсено Торвалд Ном и изръмжа:
— Определено не ми приличаш на Нокът. Но може пък в това да е целият номер.
— Би могло.
Главата на Корд започна да се обръща към Карса и той стисна клепачи.
— Тоя свести ли се вече?
— Два пъти досега. Но само се лигави и издава някакви животински звуци. Май сте му повредили мозъка — ако изобщо има мозък.
— Може да се окаже за добро, стига да не ни умре в ръцете — изсумтя Корд. — Та за какво говорех?
— За Торвалд Ном Нокътя.
— Да. Добре. Все едно, ще се отнасяме с тебе като с разбойник — докато не ни докажеш, че си нещо друго — тъй че заминаваш за отатаралските мини с всички други. Което значи, че ако
— Стига, разбира се, задачата ми да не изисква да се прикривам като затворник в отатаралските мини — усмихна се Торвалд.
Корд се намръщи, изсъска ругатня, скочи от фургона и изрева:
— Качвайте го тоя проклет фургон на сала! Хайде!
Колелата изскърцаха, воловете изопнаха вратове. Торвалд Ном въздъхна, отпусна глава на стената на фургона и затвори очи.
— Опасна игра играеш — промърмори Карса.
Даруджистанецът отвори едно око и го изгледа.
— Игра ли, теблор? Вярно. Но може би не точно играта, която си мислиш.
Карса изръмжа отвратено.
— Не бързай толкова да отхвърл…
— Поводите ми — заговори воинът, щом воловете повлякоха фургона по дървената рампа — ще са: опит за убийство, предателство, подигравка и да си някой от тези Нокти.
— А многото говорене?
— Това проклятие май ще трябва да го понеса.
Торвалд бавно килна глава и се ухили.
