натроши костта. Мъжът изкрещя и рухна.
Огнена плетеница се спусна върху Карса, паяжина, натежала от неописуема болка, и го свлече на колене. Той замахна да я посече, ала мечът му бе спрян от бляскащите нишки. Паяжината започна да пулсира и да се стяга, като оживяла.
Воинът се замята във все по-стягащата се плетеница от пламъци, но след няколко мига се отпусна безпомощен.
Раненият войник продължаваше да крещи. После нечий твърд глас изрева команда и в стаята блесна зловеща светлина. Писъците спряха.
Няколко души заобиколиха Карса, един се наведе над главата му. Тъмнокожо, нашарено с белези лице под плешива татуирана глава. Мъжът се усмихна и лъснаха две редици златни зъби.
— Отбираш натийски, както разбрах. Това е добре. Счупи му крака на нашия приятел — не вярвам да ти благодари. Все едно, това, че се набута в ръцете ни, поне ще отмени ареста, под който сме…
— Дай да го утрепем, серж…
— Стига, Шард. Бел, иди да намериш робовладелеца. Кажи му, че сме хванали стоката му. Ще му го предадем, но не за нищо. А, и го направи кротко, не искам цялото село да се изсипе тук с факли и търнокопи. — Появи се друг войник и сержантът вдигна глава. — Добра работа, Иброн.
— За малко да намокря гащите, Корд — отвърна Иброн. — Когато ей така отръска най-гадното, което си имах.
— Което само го доказва, нали? — измърмори Шард.
— Какво доказва?
— Ами, че умното винаги бие гадното, какво.
— Иброн, виж там какво можеш да направиш за Лимп, преди да се е съвзел и да се разпищи отново — изсумтя сержант Корд.
— Ей сега. Яки дробове има за изтърсак, нали?
Корд се пресегна, пъхна внимателно ръката си между огнените нишки и потупа с пръст кръвния меч.
— Хм. Ето ви го и един от прословутите дървени мечове. Толкова здрав, че кърши ейрънска стомана.
— Погледни му ръба — рече Шард. — Оная смола, дето го прави толкова…
— Втвърдява самото дърво, да. Иброн, тази твоя паяжина причинява ли му болка?
— Ако ти беше в това нещо, Корд, така щеше да виеш, че да посрамиш и Хрътките. За миг-два. После щеше да си умрял и да цвърчиш като сланина над огнището.
Корд изгледа намръщено Карса и бавно поклати глава.
— Че той даже не трепери. Гуглата знае какво бихме могли да направим с пет хиляди такива кучи синове в редиците ни.
— Можем даже да прочистим Мотския лес, а, серж?
— Като нищо. — Корд стана и се отдръпна назад. — Та какво задържа Бел?
— Сигурно не е намерил никого — отвърна Шард. — Не бях виждал досега цял град да хукне към лодките.
В преддверието изтропаха ботуши — идваха още петима-шестима души. Тих глас заговори:
— Сержант, благодаря, че ми връщате собствеността…
— Не е ваша собственост повече — прекъсна го Корд. — Вече е пленник на Малазанската империя. Уби малазански войници, да не говорим за повреждането на малазанска собственост — ей оная врата там.
— Не говорите сериозно…
— Винаги говоря сериозно, Силгар — търпеливо отвърна Корд. — Мога да се досетя какво сте намислили за този великан. Кастриране, отрязване на езика, осакатяване. Ще го вържете на каишка и ще го развеждате из градчетата на юг, за да събирате попълнения за ловците ви на роби. Но позицията на Юмрука за тази ваша дейност е добре известна. Това е окупирана територия. Вече е част от Малазанската империя, все едно дали ви харесва, или не, а ние не сме във война с така наречените Теблор. Да, ще ви призная, не търпим да слизат тук ренегати, да нападат и избиват имперски поданици и прочие. Поради което този кучи син сега е под арест и най-вероятно ще бъде осъден на обичайното наказание: отатаралските рудници на милото ми старо отечество. — Корд отново пристъпи към Карса. — Което значи, че в близко бъдеще двамата ще се виждаме често, защото частта ми се връща у дома. Слухове за някакъв бунт, макар да се съмнявам, че ще излезе нещо кой знае какво.
— Сержант, малазанската власт над този континент е доста разклатена в момента, след като основната ви армия е затънала край стените на Пейл. Наистина ли държите да предизвикате инцидент тука? С това ваше пълно пренебрежение към местните обичаи…
— Обичаи ли? — изръмжа Корд, без да откъсва поглед от Карса. — Натийският обичай винаги е бил да бягате и да се криете, когато ви нападнат Теблор. Вашето усърдно, съзнателно покваряване на сунидите е уникално, Силгар. Превърнали сте пълното унищожение на това племе в търговско начинание. И адски успешно при това. Единственото пренебрежение в случая е вашето, към малазанския закон. — Вдигна глава и се усмихна широко. — За какво, в името на Гуглата, според теб ротата ни е тук, напарфюмирано говно такова?
Въздухът изведнъж се изпълни с напрежение, няколко десници посегнаха към дръжките на мечовете.
— По-кротко, бих ви посъветвал — обади се Иброн. — Зная, че сте жрец на Маел, Силгар, и че в момента сте на самия ръб на своя лабиринт, но само да сте посмели да помръднете към него, ще ви превърна в мазна локва.
— Наредете на главорезите си да излязат — каза Корд. — Или този теблор наистина ще си има компания по пътя към рудниците.
— Не бихте посмели да…
— Нима?
— Капитанът ви ще…
— Няма.
— Разбирам. Е, добре. Дамиск, изведи хората за малко.
Карса чу заглъхващи стъпки. След малко Силгар продължи:
— Е, сержант? Кажете колко?
— Хм. Признавам, че си мислех за някаква размяна. Но после градските камбани спряха да звънят. Което ми подсказва, че времето ни свърши. Уви. Капитанът се е върнал — ето, чувате тропота на конете. Всичко това означава, че вече разговаряме официално, Силгар. Разбира се, възможно е да съм ви подстрекавал през цялото време, за да вдигнете накрая ръце и да ми предложите подкуп. Което е престъпление, както знаете.
Малазанският конен отряд беше пристигнал на двора, разбра Карса. Викове, тропот на копита, къса размяна на думи със застаналите отвън Дамиск и другите стражи, после — тежки ботуши по дървения под.
Корд се обърна.
— Капитане…
Прекъсна го боботещ глас:
— Мислех, че съм ви оставил под арест. Иброн, не помня да съм ви разрешавал да връщате оръжията на тези пияни тъпаци… — Капитанът внезапно млъкна.
Карса усети усмивката на лицето на Корд.
— Теблорът се опита да атакува позицията ни, сър…
— Което бързо ви е отрезвило, не се съмнявам.
— Тъй вярно, сър. И умният ни маг естествено реши да ни върне оръжията, за да можем да задържим този поизраснал дивак. Уви, работите след това малко се поусложниха, капитане.
Силгар се намеси:
— Капитан Кайндли, дойдох, за да ми се върне робът, но се натъкнах на враждебност и заплахи от страна на отделението ви. Вярвам, че лошото им поведение няма да се окаже показателно за дълбините, в които е пропаднала цялата малазанска армия…
— Определено не, робовладелецо — прекъсна го капитан Кайндли.
