— Успя да се изхлузиш, отдолу и после навън. Впечатлен съм, равнинецо. Изглежда, не си страхливец в края на краищата. Не вярвах, че се срещат такива сред децата.
— Самият кураж — изхриптя мъжът. — Това съм аз.
— Чий беше зъбът?
— На Алрут. И стига вече въртене, моля.
— Съжалявам, равнинецо. Но трябва да го превъртя обратно, както си беше.
— Проклета да е мрачната ти логика, теблор.
— Как те викат?
— Торвалд Ном. Макар че на малазанските ми врагове съм известен като Ашика.
— И как си научил сунидската реч?
— Всъщност тя е древният език на търговците. Преди да се появят ловци на плячка е имало натийски търговци. Взаимноизгодна размяна между тях и сунидите. Истината е, че вашият език е близък до натийския.
— Войниците ломотеха безсмислици.
— Естествено. Те са войници. — Замълча. — Добре, добре, такъв хумор е непонятен за теб. Така да е. Ония май бяха малазанци.
— Реших, че малазанците са ми врагове.
— Значи вече имаме нещо общо, теблор.
— Нищо общо нямаме освен тази греда, равнинецо.
— Както кажеш. Макар че се чувствам задължен да те поправя в едно. Колкото и да заслужават омраза малазанците, натийците напоследък не са по-добри. Нямаш съюзници при равнинците, теблор, бъди сигурен в това.
— Ти натиец ли си?
— Не. Аз съм дару. От един град далече на юг. Домът Ном е огромен и някои фамилии от него може да се нарекат почти богати. Имаме си дори един Ном в Съвета в Даруджистан. Така и не съм се срещал с него. Уви, имотите на моята фамилия са по-… по-скромни. Оттам и дългите ми пътувания и нечестивите ми деяния…
— Много говориш, Торвалд Ном. Вече съм готов отново да завъртя тази греда.
— Проклятие! Надявах се да си забравил.
Желязната пръчка се беше измъкнала до средата на гредата, но заклепаната глава още я държеше. Карса не можеше да надвие болката и да накара краката си да спрат да треперят, колкото и да удължаваше паузите за отдих. По-големите рани по гърдите и гърба му отново се бяха отворили и струйките кръв се смесваха с щипещата пот, просмукала кожените му дрехи. Глезените му бяха изподрани.
Торвалд се беше отпуснал изтощен и стенеше тихо в съня си. Карса се напъна за поредното си усилие.
След малко, докато уридът лежеше отпуснат на глинената стена, отгоре се чу тропот на ботуши. Прекосиха най-напред в едната посока, после обратно и заглъхнаха.
Карса се надигна отново и рязко завъртя глава.
— Отдъхни си още, теблор.
— Няма време за това, Торвалд Ном…
— А, има то. Робовладелецът, чиято собственост си сега, ще поизчака, за да може керванът му да тръгне с ротата малазански войници. Чак до Малибридж поне. Много разбойнически банди вилнеят от леса Фул и Йелоумарк, заради което изпитвам известна лична гордост. Нали точно аз обединих тази пъстра сган от планинци и резачи на гърла. Щяха даже да дойдат и да ме спасят, ако не бяха малазанците.
— Ще го убия този робовладелец — изръмжа Карса.
— Ти с него внимавай, великане. Силгар не е никак приятен, а и е свикнал да се разправя с воини като тебе…
— Аз съм урид, не съм сунид.
— Все го повтаряш това и не се съмнявам, че си по-зъл и със сигурност си по-едър. Казах само да внимаваш със Силгар.
Карса отново се надигна над гредата.
— Имаш предостатъчно време, теблор. Няма смисъл да се освободиш, ако няма да можеш да ходиш. Не за първи път ме оковават и ти го казвам от опит: не бързай. Полека и ще се появи възможност, стига да не отпаднеш и да умреш преди това.
— Или да се удавиш.
— Разбрах те. И, да, разбирам какво имаше предвид, когато спомена за куража. Признавам, че бях изпаднал в отчаяние.
— Знаеш ли от колко време си окован тук?
— Ами, по земята още имаше сняг и ледът на езерото едва се беше пропукал.
Карса бавно погледна към едва видимия в сумрака мъж.
— Торвалд Ном, дори един равнинец не бива да бъде осъждан на такава орис.
Мъжът се изсмя хрипливо.
— И вие наричате
Карса отново започна да дърпа желязото.
Прекъснаха го гласове отгоре, после — тежко тропане като от много боси крака. След малко звукът се смеси с дрънчене на вериги, влачещи се по пода на склада.
Карса отново се свлече до стената на изкопа.
Капакът се отвори. Едно дете отпред, с фенер в ръката, а след него суниди — облечени само в грубо тъкани къси ризи. Заслизаха бавно, левите им глезени бяха оковани в общ синджир. Равнинецът тръгна по пътеката. Сунидите, всичко единайсет на брой, шестима мъже и пет жени, се затътриха след него.
Бяха навели глави. Никой нямаше да срещне коравия, студен поглед на Карса.
По жест на детето, което спря на четири крачки от мястото на Карса, сунидите се обърнаха и се спуснаха в своя изкоп. Бяха се появили още трима равнинци и слязоха след тях, за да стегнат прангите на другия глезен на теблорите. Никаква съпротива от страна на сунидите.
След няколко мига равнинците тръгнаха към стъпалата. Пантите изскърцаха, капакът се затръшна и в тъмното се посипа прах.
— Значи е вярно. Урид — прошепна някой.
— Гласът на теблор ли беше това? — изръмжа Карса. — Не, не може да бъде. Теблорите не стават роби. Един теблор по-скоро ще умре, но не ще коленичи пред равнинец.
— Урид…
— Като сунидите? Позволили сте на тези мръсни деца да ви приближат и да стегнат пранги на краката ви! Не. Аз съм пленник, но никакви окови не ще ме задържат задълго. На сунидите трябва да се напомни какво е да си теблор.
Откъм сунидите се чу нов глас, този път на жена.
— Видяхме мъртвите, наредени на земята пред стана на ловците. Видяхме колите, пълни с мъртви малазанци. Селяните виеха от скръб. Но разправят, че сте били само трима…
— Не, не трима. Спътникът ни Делъм Торд беше ранен в главата и изгуби ума си. Тичаше с псетата. Ако умът му си беше цял, с кръвния меч в ръцете…
Сунидите замърмориха с благоговение. Кръвен меч…
Карса се навъси.
— Що за лудост е това? Нима сунидите са забравили
