— Едва ли.
Но Карса долови напрежение в гласа му и усмивката му се разшири.
— Кажи ми името си тогава.
— Дамиск. Казвам се Дамиск. Бях съгледвач по време на малазанското нашествие.
— Нашествие. Значи сте загубили. Чий дух е сломен тогава, моят или твоят, Дамиск? Когато нападнах отряда ви горе, ти избяга. Остави онези, които те бяха наели, на съдбата им. Избяга като страхливец. И точно затова си тук сега. Защото съм окован и не мога да те хвана. Дошъл си не за да ми разправяш глупости, а защото не си могъл да устоиш. Търсиш наслада в злорадството, ала отвътре те гложди и не можеш да намериш удовлетворение. Ала и двамата го знаем: ще дойдеш пак. И пак.
— Ще посъветвам господаря си да те даде на оцелелите ловци на роби — каза прегракнало Дамиск. — Да правят с теб каквото щат. И ще гледам.
— Разбира се, че ще гледаш, Дамиск.
Дамиск тръгна нагоре по стъпалата, светлината на фенера се разлюля бясно. Карса се изсмя.
Миг след това капакът изтрещя и се възцари тъмнина.
Теблорският воин помълча, после опря отново стъпала в гредата.
От другия край на изкопа се чу немощен глас:
— Великане…
Речта беше сунидска. Гласът — детски.
— Нямам приказка с теб, равнинецо — изръмжа Карса.
— Не ти искам приказки. Усещам, че се трудиш над това проклето от Гуглата дърво. Ще успееш ли?
— Нищо не правя.
— Е, добре. Значи просто си въобразявам. Ние тука издъхваме, последните сме. Умираме по най-ужасен, недостоен начин.
— Сигурно сте направили голямо зло…
Смехът, който се чу, беше хриплив и накъсан от кашлица.
— И още как, великане. И още как. Ние сме тези, които не приеха малазанската власт, задържахме си оръжията и се изпокрихме в хълмовете и горите. Набези, засади, търсехме си белята. Много беше забавно. Докато не ни спипаха кучите му синове.
— Непредпазлив си бил.
— Само трима — и няколкото ви проклети кучета — да нападнете цяло градче? И ти наричаш мен непредпазлив? Хм, май и двамата сме били непредпазливи, щом сме тук.
Карса се намръщи, осъзнал истината в думите му.
— Какво искаш, равнинецо?
— Силата ти, великане. Останахме само четирима живи, макар че само аз съм в съзнание… и със здрав разсъдък, общо взето. Поне достатъчно здрав, за да осъзнавам позорната си съдба.
— Много говориш.
— Няма да е задълго, уверявам те. Можеш ли да повдигнеш тази греда, великане? Или да я преобърнеш няколко пъти?
Карса помълча, после попита:
— Защо?
— За да скъсиш веригите.
— Защо?
— Завърти я тая проклета греда, великане. За да се увият нашите вериги няколко пъти. Тъй че с последното завъртане да ни затиснеш тука, нещастните глупци. Да се удавим.
— Искаш да те убия?
— Бързо схващаш, великане. Още души да се струпат на сянката ти. Така вижда нещата вашият вид, нали? Убий ме и ще крача с чест в твоята сянка.
— Не си падам по милостта, равнинецо.
— А за трофеи какво ще кажеш?
— Не мога да стигна до вас, за да взема трофеи.
— Добре ли виждаш в тая тъмница? Чувал съм, че Теблор…
— Виждам. Достатъчно, за да знам, че ръката ти е свита в юмрук. Какво държиш?
— Зъб. Преди малко падна. Третият, откакто съм окован тука.
— Хвърли ми го.
— Ще опитам. Боя се, че е малко… позахабен. Готов ли си?
— Хвърляй.
Мъжът замахна.
Зъбът изхвърча високо и настрани, но Карса бързо вдигна ръка — веригата му издрънча — и го сграбчи във въздуха. Вдигна го към очите си, огледа го и изсумтя:
— Изгнил е.
— Е, нали затова падна. Помисли си и за друго. Ако вкараш още вода в дървото, то ще омекне още повече. Не че се каниш да правиш нещо, нали?
Карса кимна и каза:
— Харесваш ми, равнинецо.
— Добре. А сега ме удави.
— Готово.
Карса се смъкна надолу и мръсната тиня го покри до коленете. Раните по глезените му пареха.
— Видях как те свалиха, великане — каза мъжът. — Никой от сунидите не е толкова голям като тебе.
— Сунидите са най-дребните сред Теблор.
— Сигурно ще да е от кръв на равнинци в жилите им.
— Наистина са паднали много.
Карса пъхна ръце под гредата.
— Имаш благодарностите ми, теблор.
Карса се напъна, после пусна дънера и каза задъхано:
— Няма да стане бързо, равнинецо. Съжалявам.
— Разбирам. Карай полека. Билтар бездруго вече се хлъзна отдолу, а Алрут май ще потъне следващия път. Добре се справяш.
Карса надигна отново гредата и я превъртя наполовина. От другия край се чу плясък и гъргорене. После — задъхано дишане.
— Още малко, теблор. Аз съм последният. Още веднъж — и ще се превъртя отдолу, че да ме затисне.
— Тогава ще си смазан, а не удавен.
— В тази тиня и говна? Не се безпокой, теблор. Поне няма да ме заболи много.
— Лъжеш.
— И какво? Не са важни средствата, а резултатът.
— Всичко е важно — отвърна Карса и се приготви за ново усилие. — Този път ще го завъртя докрай, равнинецо. Ще е по-лесно сега, веригите ми са скъсени. Готов ли си?
— Един момент — изломоти мъжът.
Карса надигна гредата и изпъшка от огромната тежест.
— Май си промених жела…
— Аз — не.
Карса превъртя гредата. И я пусна.
Откъм другия край се чуха дивашки плясъци, издрънчаха вериги, после се разнесе паническо кашляне.
Изумен, Карса вдигна глава. Едно оплескано в кафява мръсотия дете пляскаше с ръце, плюеше и риташе в тинята.
Карса бавно се отпусна и изчака човекът да се съвземе. Няколко мига чуваше само тежко, задъхано дишане.
