прибере в робското си стадо, след като ни кажеш всичко, което знаеш. Ала не си мисли, че ще идеш при сунидите на езерото. Боя се, че за теб няма да има теглене на мрежи, Карса Орлонг. — Появи се воин с тежка метална броня и той се обърна. — А, ето го и малазанския капитан. Лош късмет, Карса Орлонг, че часът на атаката ти съвпадна с пристигането на малазанска рота на път за Бетрис. Е, стига капитанът да няма възражения, дали да не започнем разпита?
Двата изкопа за робските ями бяха под пода на един голям склад близо до езерото, с достъп през дървен капак и оцапано с нечистотии стълбище. В единия засега имаше неколцина равнинци, оковани с тежки вериги за гредата, минаваща по цялата дължина на изкопа, но още пранги очакваха завръщането на сунидите, влекачи на мрежи. В другия изкоп бяха болните и умиращите — равнинци, оплескани в собствените си нечистотии. Едни стенеха, други седяха смълчани и неподвижни.
След като Карса описа Урид и земите на племето си, го довлякоха тук и го оковаха във втория изкоп. Страните му бяха полегати, от отъпкана мокра глина. Гредата минаваше по тясното плоско дъно, полузаровена в мръсотия и кръв. Отведоха го в другия край, по-далече от останалите роби, и оковаха китките му с железни пранги. За всички други стигаше и една.
След това го оставиха сам.
Налетяха рояци мухи. Той легна на една страна и опря гръб в глината. Раната, в която беше останал железният връх на стрелата, заплашваше да се затвори, а той не биваше да го позволи. Стисна очи и започна да се съсредоточава, докато не започна да усеща всеки мускул, срязан, раздран и гноясващ, здраво стегнат около железния връх. После започна да раздвижва мускулите — леки свивания и отпускания, за да провери положението на върха на стрелата, като се мъчеше да надвие пулсиращата болка от всяко стягане. След малко спря, остави тялото си да се отпусне и вдиша дълбоко няколко пъти, за да се съвземе. Желязното острие лежеше почти плоско върху лопатката. Върхът му беше изровил жлеб в кокала. Имаше и зъбци, огънати и закривени.
Оставеше ли това нещо в плътта си, лявата му ръка щеше да изсъхне. Трябваше да го извади.
Започна да се съсредоточава отново. Раздрани мускули и тъкан, пътека навътре в разкъсаната плът.
Стегна мускули и от гърлото му се изтръгна хриплив рев. Кръвта бликна отново и го прониза безмилостната болка. Мускулите му се загърчиха на вълна, върхът на стрелата изскочи и се хлъзна по глината в канала.
Карса се разтрепери. Кръвта, потекла по гърба му, намаля, после спря.
„Води ме, главатарю!“
Байрот Гилд бе превърнал тези думи в проклятие, с жест и мисъл, непонятни за Карса. А и безсмислено беше умрял Байрот Гилд. Каквото и да направеха равнинците, не можеха да застрашат Урид, защото уридите не бяха суниди. Байрот беше предал своя шанс да отмъсти — толкова объркващ жест за Карса, че го беше стъписал.
Никога нямаше да забрави свирепия и изпълнен с гняв поглед на Байрот, прикован в него миг преди мечът да изсвисти към врата му. Нищо не бе казал на равнинците Байрот, ала това предизвикателство беше безсмислено… не,
Потръпна. „Нима моите братя ме предадоха, Уругал? Лудостта на Делъм Торд, смъртта на Байрот Гилд — все така ли ще се сблъсквам с измяната? А уридите, които чакат завръщането ми? Дали и те ще откажат да ме последват, когато обявя война на народа от равнините?“
Сигурно да, в началото. Не, щеше да има спорове, мнения, а стареите, насядали край лагерните огньове, щяха да разбутват жаравата с полуизтлели главни и да клатят глави.
Докато не дойдеше вестта за настъпващите пълчища на равнинците.
„И тогава няма да имат избор. Нима ще побегнем да се скрием в скута на фалидите? Не. Няма да има друг избор освен бой и те ще дойдат при мен, Карса Орлонг, за да ги поведа.“
Тази мисъл го успокои.
Той бавно се надигна и примига. Около лицето му забръмчаха мухи.
Трябваха му няколко мига ровене в лепкавата мръсотия, докато намери върха на стрелата. После се наведе над тежката греда, за да огледа веригите.
Бяха две: една за ръцете и една за краката, и двете стегнати за дълги железни пръчки, набити през ствола и заклепани в другия край. Брънките бяха големи и здрави, изковани да издържат теблорска сила. Но дървото беше започнало да гние.
С върха на стрелата Карса започна да чегърта омекналото от мръсната вода дърво.
Байрот го беше предал, беше предал уридите. Никаква храброст нямаше в това негово последно предизвикателство. Всъщност — точно обратното. Бяха открили врагове на Теблор. Ловци, събиращи теблорски трофеи. Тези истини трябваше да се чуят от воините на всички племена. И да отнесе тези истини на народа си беше единствената задача на Карса.
Не беше сунид, както скоро щяха да разберат дребосъците от равнините.
Гнилото беше плъзнало нагоре по дупката. Карса го изчегърта, докъдето можеше да стигне върхът на стрелата. След това се премести на втората пръчка — тази на краката му.
Не можеше да се разбере дали отвън е ден, или нощ. Понякога по талпите над главата му се чуваше тропот на тежки ботуши, но твърде случайно, за да пресметне по тях изтичането на времето. Карса стържеше неуморно, заслушан в кашлянето и стоновете на равнинците, оковани за гредата. Не можеше да си представи какво бяха направили тези нещастни деца, че да си докарат такова наказание от своите ближни. Прокуждането беше най-жестоката присъда, налагана от Теблор на онези от племето, чиито преднамерени действия застрашаваха живота на селото, от невнимание до братоубийство. Прокуждането обикновено водеше до смърт, но тя идеше от духовния глад на наказания. Изтезанието не беше в нрава на Теблор, нито дългото затворничество.
Разбира се, може би тези равнинци боледуваха, защото душите им умираха. В легендите се срещаха откъси, намекващи, че Теблор някога са имали роби — думата, понятието му беше познато. Притежанието на чужд живот, за да правиш с него каквото пожелаеш. Нищо не оставаше за роба, освен да умре от глад.
Карса нямаше намерение да умира от глад. Сянката на Уругал закриляше духа му.
Напъха върха на стрелата в колана си, опря крака в гредата от двете страни на пръчката и натисна. Веригата се изопна и долният й край влезе в дървото с пращене.
Прангите се впиха в увитите му с кожа глезени.
Карса напъна още по-силно. Чу се силен пукот, после пръчката се заклещи. Карса бавно се отпусна, изрита я и тя се охлаби. Той си почина няколко мига и започна отново.
Отгоре отново се чу тропот на ботуши и капакът се вдигна. Светлина на фенер и Карса видя безименния си пазач.
— Още ли дишаш, урид? — подвикна той.
— Ела ми по-близо — изръмжа предизвикателно Карса. — Да ти покажа колко съм отпаднал.
Равнинецът се засмя.
— Господарят Силгар май позна. Като гледам, ще ни трябват доста усилия, докато сломим духа ти. — Спря на средата на стълбите. — Твоите сунидски приятелчета ще се върнат след ден-два.
— Нямам приятели, които приемат робския живот.
— Странно, след като ти самият явно го приемаш. Иначе вече щеше да си успял да се самоубиеш.
— Смяташ, че съм роб, защото съм във вериги ли? Тогава ми ела по-близо, дете.
— „Дете“, да. Упорит си в това свое пренебрежение, нищо, че ние,
— Как ти е името? — попита Карса.
— Защо?
Уридският воин се усмихна в тъмното.
— Все още се страхуваш от мен.
