Жената въздъхна.
— Забравили? Да, много отдавна. Децата ни се измъкваха в нощта, за да заскитат надолу, в низините, жадни за проклетите пари на равнинците — късчетата метал, покрай които сякаш се върти целият живот. Жестоко бяха използвани тези наши деца — някои дори се връщаха в долините ни като съгледвачи на ловците. Тайните дъбрави с кръвно дърво бяха изгорени, конете ни — избити. Предадени бяхме от собствените си деца, урид. Това прекърши сунидите.
— Трябвало е да избиете децата си — каза Карса. — Много меки са били сърцата на вашите воини. Кръвната връзка се скъсва, щом е извършена измяна. Вашите деца са престанали да бъдат суниди. Ще ги избия до крак, заради вас.
— Ще ти е трудно да ги намериш, урид. Пръснали са се. Много от тях са изгинали, мнозина са продадени в робство, за да изплатят дълговете си. А някои са заминали надалече, в големите градове на Натилог и Дженабарис. Няма го вече племето ни.
Първият сунид, който бе проговорил, добави:
— Пък и ти си в окови, урид. Собственост си вече на господаря Силгар, а от него нито един роб не е могъл да избяга. Никого повече няма да убиеш. И ще те принудят да паднеш на колене, като нас. Празни са думите ти.
Карса отново се изправи, сграбчи синджирите и ги уви около китките си.
След което се изпъна назад. Издуха се мускулите му, краката натиснаха гредата, гърбът му се изправи. Чу се стържене, скърцане, след това изведнъж — силен пукот.
Карса политна назад и се блъсна в глинения склон, веригите дрънчаха около него. Примигна да махне потта от очите си и се взря в гредата.
Беше се разцепила по цялата си дължина.
От другата страна се чу тих съсък и подрънкване на освободени вериги.
— Гуглата да ме вземе дано, Карса Орлонг — прошепна Торвалд. — Не понасяш обидите, а?
Макар китките и глезените на Карса вече да не бяха вързани за гредата, все още бяха приковани за железните пръчки. Воинът ги смъкна от ожулените си до кръв ръце и вдигна един от клиновете. Опря синджира на глезена до дървото, напъха острия край на дебелата пръчка в една от брънките и напъна с две ръце.
— Какво стана? — попита един сунид. — Какъв беше този звук?
— Волята на урида се прекърши — обади се първият проговорил.
Торвалд се изкикоти хладно.
— Боя се, че си докара беля на главата, Ганал.
— Какво искаш да кажеш, Ном?
Брънката изпращя, металното парче изсвистя във въздуха и тупна в глинената стена.
Карса измъкна синджира от прангата на глезена си. И се захвана да скъса другия, който стягаше китките му. Още едно изпукване. Освободи и ръцете си.
— Какво става?
Трето изпукване, щом измъкна синджира от клина. Карса се изкатери от изкопа и изръмжа:
— Къде е този Ганал?
Сунидите, налягали в другия изкоп, се присвиха боязливо. Всички освен един.
— Аз съм Ганал — отвърна единственият, който не беше трепнал. — Не е прекършена воля, явно. Е, добре, воине. Убий ме за това, че се усъмних в теб.
— Ще го направя.
Карса закрачи между двата рова, стиснал железния клин.
— Ако го направиш, другите сигурно ще се развикат — заговори припряно Торвалд.
Карса се поколеба. Ганал се усмихна.
— Ако ме пощадиш, няма да се вдигне тревога, урид. Нощ е, една камбана има още до разсъмване. Ще можеш да избягаш…
— А затова, че сте мълчали, ще ви накажат — рече Карса.
— Няма. Всички сме спали.
Жената заговори:
— Доведи уридите, цялото ви войнство. Като избиете всички в това село, ще е в правото ви да съдите нас, сунидите.
Карса се поколеба за миг и кимна.
— Ганал, давам ти още от този окаян живот. Но знай, че ще се върна и ще те помня.
— Не се съмнявам, урид — отвърна Ганал. — Вече не.
— Карса — заговори Торвалд. — Може да съм равнинец и прочие…
— Ще те освободя, дете — отвърна уридът и обърна гръб на изкопа на сунидите. Смъкна се долу до дребния мъж и го огледа. — Много си мършав, за да вървиш. Не можеш да тичаш. Още ли искаш да те освободя?
— Мършав ли? Не съм изгубил силите си, Карса Орлонг. Мога да тичам.
— Жалко прозвуча преди малко за…
— Съчувствие.
— Потърси съчувствие от един урид?
Кокалестите рамене на дребосъка се свиха равнодушно.
— Струваше си да се опита.
Карса се напъна и скъса синджира.
Торвалд издърпа ръцете си.
— Беру да те благослови, момко.
— Боговете на равнинците си ги дръж за себе си.
— Разбира се. Моите извинения. Както кажеш.
Торвалд изпълзя по склона и спря на пътеката.
— А капакът, Карса Орлонг?
— Какво капакът? — изръмжа Карса и тръгна напред.
Докато го подминаваше, Торвалд се поклони ниско и размаха костеливата си ръка в пищен жест.
— Само след теб, разбира се. Води.
Карса спря на първото стъпало, изгледа детето през рамо и избоботи:
— Аз съм боен главатар. Искаш ли да те водя, равнинецо?
Ганал подвикна от другия изкоп:
— Внимавай с отговора, дару. При теблорите няма празни думи.
— Ъ, хм, това беше само учтивост. Да тръгне пред мен по стъпалата…
Карса продължи нагоре.
Спря под капака и огледа ръбовете му. Помнеше, че отгоре има железен лост, който се пъхаше в скоби на съседните дъски. Заби клина в основата на едната скоба, натика го нагоре колкото можа и напрегна цялата си сила.
Дървото изпращя и капакът леко подскочи. Карса подпря отдолу с рамене и го надигна. Пантите изскърцаха.
Воинът замръзна. Изчака, след което продължи, този път по-бавно.
Щом главата му се показа над отвора, видя смътна светлина от фенер в другия край на склада и насядалите около малка кръгла маса трима равнинци. Не бяха войници — Карса ги беше видял с робовладелеца, Силгар. От масата се чуваше приглушено тропане на зарове.
Това, че равнинците не бяха чули изскърцването на пантите, учуди Карса. Но после ушите му доловиха нов звук — хор от скърцания и пукот, и воя на вятъра отвън. Беше се надигнала буря и дъждът пердашеше по северната стена на склада.
— Благодаря ти, Уругал — прошепна Карса. — А сега гледай…
Като придържаше капака с една ръка, воинът бавно се измъкна, изчака Торвалд и после бавно смъкна капака и го намести. Махна на Торвалд да остане на място и той кимна да го увери, че е разбрал. Карса внимателно премести желязната пръчка от лявата си ръка в дясната и запълзя напред.
Само един от тримата пазачи може би го видя с крайчеца на окото си, но беше насочил цялото си
