през главната врата, по-често — през задни вратички. И че онези къщи вече са също толкова тихи като тази, в която се бе озовал.
„Бягството е разкрито. Но къде са ловците на плячка? Къде са хората, защо още ги няма из улиците, след като е почти пладне? Колко ли съм убил всъщност?“
Тихи стъпки се чуха отдолу — на няколко души. Карса, чиито сетива все още бяха свръхестествено изострени от кръвното масло, подуши въздуха, но миризмата им още не можеше да стигне до него. Все пак знаеше — бяха ловци, не войници. Вдиша дълбоко, затаи дъх и кимна. „Да. Воините на робовладелеца. Смятат се за по-умни от малазанците. Искат да ме върнат на господаря си.“
Остана неподвижен — знаеше много добре, че всяко преместване на тежестта му ще се чуе. Извърна бавно глава и погледна към капака на тавана. Беше затворен — не помнеше да го е правил, сигурно беше паднал сам от тежестта си. Но преди колко време? Погледът му пробяга към трупа на детето. Кръвта, цедяща се от зейналите рани, беше гъста. Доста време трябваше да е минало.
Чу как някой заговори и едва след миг осъзна, че разбира речта.
— Камбана, сър. Може и повече.
— Къде ли ще да е Балантис търговецът? Жена му е тука, двете им деца… четирима слуги… имаше ли повече?
Отново се раздвижиха.
— Проверете таванските…
— Където им спяха слугите? Съмнявам се старият и дебел Балантис да е могъл да се качи по стълбата.
— Вижте! — извика някой по-отблизо. — Таванската стълба е спусната.
— Аха. Страхът му е дал криле значи. Качи се горе да потвърдиш мрачните подробности, Астаб. И побързай, трябва да огледаме следващата къща.
— Дъх на Гуглата, Боруг, за малко не се избълвах в предишната. Горе всичко е тихо, не можем ли да си го оставим така? Кой знае, кучият син може да кълца следващото семейство точно в този момент.
Кратка пауза, след което се чу:
— Добре. Да вървим. Този път мисля, че Силгар сбърка. Дирята на кланетата на урида води право към западната порта. Готов съм годишната си плата да заложа, че се е запътил към прохода на Т’лан.
— Тогава малазанците ще го догонят.
— Така е. Хайде.
Карса чу как ловците се струпаха при вратата и излязоха. Остана неподвижен още десетина удара на сърцето. Хората на Силгар нямаше да намерят повече кланета на запад по улицата и това щеше да ги върне тук. Теблорът пристъпи до капака, отвори го и заслиза по оплесканите с кръв дървени стъпала. По дългия коридор се въргаляха трупове, вонеше на смърт.
Бързо се приближи до задната врата. Дворът беше разкалян, от едната страна бяха струпани каменни плочи за бъдеща настилка. Зад купчината се виждаше наскоро вдигнат каменен зид, със сводеста порта в средата. Небето бе покрито с разкъсани облаци, понесени от бързия вятър. Сенки и кръпки слънчева светлина пълзяха по земята. Наоколо не се виждаше никой.
Карса бързо притича през двора и се наведе при сводестата врата. Видя черен, разоран от колелета път, успореден на главната улица, струпани отсечени храсти от другата страна и висока жълта трева. Зад тях се издигаха задните стени на къщи.
Намираше се в западния край на градчето и ловците бяха тук. От това следваше, че ще е по-безопасно от източната страна. Същевременно, малазанските войници, изглежда, се бяха настанили там… но пък беше видял как поне трийсет от тях излязоха през западната порта. Колко ли оставаха?
Карса бе обявил малазанците за свой враг.
Излезе на пътя и тръгна на изток. Затича бързо, ниско приведен, очите му оглеждаха пътя напред, търсеха прикритие. Очакваше всеки миг да се чуе викът, който да извести, че са го открили.
Влезе в сянката на голяма къща, леко надвесена над уличката. След още няколко крачки щеше да стигне широката улица, водеща към езерния бряг. Да я прекоси незабелязано беше невъзможно. Ловците на Силгар все още бяха в града, а и неизвестен брой малазанци. Достатъчно ли бяха да го затруднят? Нямаше как да се разбере.
Пет предпазливи крачки и стигна улицата. В другия край, при езерото, се беше струпала неголяма тълпа. От една къща изнасяха увити в зебло тела, а двама мъже се мъчеха да се отскубнат от една млада гола и оплискана с кръв жена. Тя съскаше и се опитваше да им издере очите. Едва след миг Карса си спомни коя е. Кръвното масло още я гореше отвътре и тълпата се беше отдръпнала уплашено: не откъсваха очи от гърчещото й се тяло.
Бърз поглед през рамо надясно. Никой.
Карса затича през улицата. Беше едва на крачка до уличката отсреща, когато чу дрезгав вик, последван от уплашени крясъци. Воинът се закова на място, нагазил до глезените в лепкавата кал, вдигна меча си и рязко извърна глава към тълпата.
И видя само гърбове. Бягаха като уплашени сърни, зарязали увитите трупове. Младата жена — бяха я пуснали — рухна в калта, изкрещя и се вкопчи в глезена на един мъж. Той я повлече след себе си, но тежестта й го задържа и мъжът също се просна в калта. Жената изпълзя отгоре му и заръмжа.
Карса затича в уличката.
Някъде бясно заби камбана.
Той продължи — на изток, успоредно на главната улица, към каменната стена на дълга едноетажна сграда, с прозорци, покрити с тежки кепенци. Мярна трима малазански войници, с шлемове и спуснати забрала; не обърнаха глави към него.
Щом доближи края на уличката, затича по-бавно. Вече можеше да види повече от сградата. Изглеждаше някак по-различна от всички в селището, здраво градена, строга — съвсем по вкуса на Теблор.
Карса спря, погледна надясно и се увери, че сградата пред него е с лице към главната улица, с площад като онзи при западната порта — зад него вече се виждаше краят на градчето. Вляво и по-близо имаше стобор, конюшни и стопански пристройки. Погледът му се върна надясно и той се наведе да огледа още малко.
От тримата малазанци нямаше и следа.
Камбаната продължаваше да кънти някъде зад него, но иначе градчето бе странно затихнало, сякаш запустяло.
Затича отново, към стобора. Стигна, без някой да вдигне тревога, прескочи оградата и продължи покрай каменната стена към входа.
Бяха го оставили отворен. В преддверието имаше куки, окачалки и лавици за оръжия, но оръжията ги нямаше. Прашният въздух таеше спомена за страх. Карса бавно пристъпи. Друга врата — този път затворена.
Ритник — и вратата се срути навътре.
Зад нея имаше голяма стая, с редици нарове от двете страни. Празна.
Щом ехото от потрошената врата заглъхна, Карса се наведе да мине, изправи се, огледа и подуши. Долови някакво присъствие, съвсем осезаемо и в същото време — незримо. Пристъпи предпазливо напред. Вслуша се за дишане, не чу нищо, пристъпи още напред.
Клупът се спусна отгоре, над главата му и надолу, на раменете. Последва дивашки вик и примката се стегна около врата му.
Докато Карса вдигаше меча си да среже въжето, зад него скочиха четирима души, въжето рязко се опъна и го надигна от пода.
Нещо отгоре изведнъж изпращя, последва ругатня, после гредата изпука и въжето около гърлото на Карса се отпусна. Без да може да си поеме дъх, той се завъртя бясно, мечът му посече водоравно… и изсвистя в празното: малазанските войници се бяха хвърлили на пода.
Карса смъкна клупа от врата си и скочи към най-близкия войник.
Магията го удари отзад — бясна вълна, която го погълна. Теблорът се олюля, изрева и се отърси от нея.
Мечът му изсвистя. Малазанецът отскочи назад, но върхът на оръжието порази дясното му коляно и
