— Съгласен.
По някакъв странен начин постоянното усилие да поддържа заблудата, че е изгубил разума си, се оказа най-големият съюзник на Карса в оцеляването му. Дните — а после седмици лежане по гръб, с разперени ръце и крака и прикован за дъното на фургона — бяха изтезание, каквото не можеше да си въобрази никой Теблор. По тялото му лазеха паразити, хапеха го и навсякъде го сърбеше непрекъснато. Чувал беше за едри животни в дълбокия лес, които полудявали от черните мухи и комарите, и вече разбираше как може да стане това.
В края на всеки ден го измиваха с няколко ведра леденостудена вода и коларят, стар миризлив натиец, го хранеше: клякаше до главата му с почерняло от пушека котле с някаква гъста, пълна със зърна яхния. Тикаше в устата му с голяма дървена лъжица горещо, сладникаво жито и хапки жилаво месо. Устните, езикът и небцето му се подуваха от мехури.
Храненето се превърна в мъчение, докато не бе облекчено най-сетне, след като Торвалд Ном успя да убеди коларя да му позволи той да се заеме с тази задача. Гледаше яхнията да е изстинала достатъчно, преди да я натика в устата на Карса. За няколко дни мехурите се махнаха.
Теблорът полагаше усилия да държи мускулите си във форма със стягане и отпускане всяка нощ, но ставите се бяха схванали от обездвижването и срещу това не можеше да направи нищо.
Понякога самодисциплината му отслабваше и мислите му се връщаха към демона, който бяха пуснали на свобода. Онази жена, Форкассала, бе преживяла невъобразимо дълго време, затисната под огромния камък. Успяла бе да постигне някакво нищожно движение, несъмнено се беше вкопчила в безкрайно дългото усещане за напредък, докато беше драскала с нокти в камъка. Все пак Карса не можеше да проумее способността й да надвие лудостта и неизбежно идващата след нея гибел.
Мисълта за нея го унизяваше, духът му отслабваше от това, че започваше да се чувства все по-уязвим в тези окови, от това, че грапавите дъски на дъното на фургона бяха ожулили гърба му, от срама заради оцапаните му дрехи, както и от съвсем простото, но непоносимо изтезание, което му носеха въшките и бълхите.
Торвалд му говореше като на дете или на кутре. С кротки, утешителни думи. Проклятието на бъбривостта му се беше превърнало в нещо, в което Карса можеше да се вкопчи, и тази отчаяна хватка ставаше все по-здрава.
Думите го подхранваха, засищаха духа му, за да не се стопи от глад. Думите измерваха циклите на редуващите се дни и нощи, учеха го на езика на малазанците, описваха му местата, през които минаваха. След Кулвернски брод имаше по-голямо градче, Нинсано Моут, където на фургона се изкатери гмеж от хлапета, за да го бутат и ръчкат — после дойде Шард и ги разпъди. Там прехвърлиха друга река. И продължиха за Малибридж, градче голямо почти колкото Нинсано Моут. А след седем дни Карса зяпна нагоре в сводестата каменна арка на крепостната порта на голям град — Танис. Щом колелата на фургона затрополиха по калдъръмената улица, от двете страни се заиздигаха сгради на три, дори на четири етажа. И отвсякъде — говор на хора, повече равнинци, отколкото Карса изобщо си беше представял, че е възможно да съществуват.
Танис се оказа пристанищен град, плъзнал се надолу по планинските тераси на източния бряг на Малинско море, с противно солена вода — каквато имаше в много извори близо до границите на ратидите. Но Малинско море не беше като тамошните езерца, беше огромно, защото пътуването през него до град Малинтаис им отне цели четири дни и три нощи.
Прехвърлянето на кораба наложи за първи път да изправят Карса — заедно с дъното на фургона, със свалени колелета — и това го подложи на ново изтезание, понеже тежките синджири поеха цялата му тежест. Ставите му закрещяха от болка и виковете му изпълниха въздуха — и продължиха, без да секват, докато някой не наля в гърлото му пареща огнена течност, толкова, че да напълни стомаха му и да удави ума му.
Когато се събуди, откри, че платформата, която го задържаше, си беше останала права, затегната за онова, което Торвалд нарече „главната мачта“. Даруджистанецът беше завързан наблизо, понеже бе поел отговорността да се грижи за Карса.
Корабният лечител беше натъркал подутите стави на Карса с мехлеми и беше приглушил болката. Но се беше появила друга, бушуваше зад очите му.
— Боли, а? — замърмори Торвалд Ном. — На това му викат махмурлук, приятел. Цял мях ром ти изляха в корема, щастливо копеле си, да ти кажа. Вярно, половината го избълва обратно, но доста се беше развалил през това време, тъй че се въздържах да залазя по палубата и да го оближа, с което достойнството ми си остана непокътнато. А сега трябва да си намерим някакъв заслон с тебе. Иначе ще ни удари треската и ще почнем да бълнуваме — а повярвай ми, ти вече бълнува достатъчно и за двама ни. Добре, че беше на теблорския ти език и че малцина на борда го разбират. А, да, временно се разделихме с капитан Кайндли и войниците му. Те се прехвърлят на друг кораб. Между другото, кой е този Дейлис? Или коя? Не, по-добре не ми казвай. Какъвто списък само изреди на ужасните неща, които се каниш да направиш на Дейлис, все едно кой е или коя е. Все едно, докато спрем в Малинтаис, би трябвало да си посвикнал вече с моряшкия живот. За да си готов за страхотиите, които ни чакат в Менингалския океан. Дано. Гладен ли си?
Екипажът, повечето малазанци, се държеше настрана от Карса. Другите затворници бяха заключени долу, но фургонът се беше оказал твърде голям за товарния трюм, а капитан Кайндли категорично бе заповядал да не развързват Карса при никакви обстоятелства въпреки привидната му загуба на разсъдък. И помен нямало от скептицизъм, обяснил му бе шепнешком Торвалд, просто легендарното чувство за предпазливост на капитана, което според приказките било прекалено дори за войник. Заблудата като че ли наистина беше успяла — Карса се беше превърнал в безопасен вол, без никакъв проблясък на разум в помръкналите очи и вечна грозна усмивка, излъчваща пълно неразбиране. Великан и доскорошен воин, той беше заприличал на безпомощно дете, утешавано единствено от окования до него разбойник и неговото непрестанно дърдорене.
— Рано или късно ще трябва да те откачат от тия дъски — замърмори веднъж дару в тъмното, докато корабът се поклащаше по пътя си към Малинтаис. — Но може би чак като стигнем мините. Трябва само да издържиш, Карса Орлонг — стига все още да се преструваш, че си изгубил ума си, а да ти кажа честно, в последните дни дори и мен успя да ме убедиш.
Карса изсумтя тихо, макар че понякога и той самият не беше сигурен. Някои дни му се губеха напълно, бели петна в паметта му — по-страшно от всичко, което беше изпитвал. Да издържи? Не знаеше дали ще може.
Град Малинтаис приличаше на три отделни града, струпани на едно място. Корабът влезе в залива по пладне и почти не затулваше гледката на Карса. Над три отделени едно от друго възвишения в сушата господстваха три огромни укрепления — централното беше издърпано по-назад от брега от другите две. Всяко си имаше свой архитектурен стил. Крепостта вляво беше тромава, груба и построена без въображение от златист, почти оранжев пясъчник, който изглеждаше помръкнал и зацапан на слънчевата светлина. Средното укрепление, замъглено от пушеците, издигащи се от лабиринта на улиците и къщите, изпълващ терасите между хълмовете, като че ли беше по-старо, по-грохнало и беше боядисано — стени, куполи, кули — с избеляла червеникава боя. Дясното укрепление беше построено на самия ръб на крайбрежните канари, морските вълни се пенеха под тях. Корабни катапулти бяха разнебитили стръмните стени на крепостта някъде в далечното минало; от тези бойни рани тръгваха пукнатини, а една от четвъртитите кули беше опасно наклонена навън. При все това над стената се развяваха десетки флагове.
Около всяко укрепление — по склоновете и долу в ниското — всичко беше покрито със сгради, построени в подражание на стила на съответната крепост. Границите между трите „града“ бяха очертани от широки улици — с по два различни архитектурни стила от двете страни.
Тук се бяха заселили три различни племена, реши Карса, докато корабът се провираше през многобройните рибарски лодки и търговски гемии в залива.
Торвалд Ном се изправи — синджирите му издрънчаха — и енергично почеса рошавата си брада. Очите му блестяха, вторачени в града.
— Малинтаис — въздъхна дару. — Натийци, дженабарийци и кориви, три враждебни племена — едно до друго. А какво ги възпира да се хванат за гърлата? Нищо освен малазанския губернатор и три роти от Ашокския полк. Виждаш ли онази полусрутена крепост ей там, Карса? Това е от войната между натийците и