само от кости. Кости на Теблор. И на синовете на равнината.
Изведнъж веригите се отпуснаха.
Нещо се движеше в мъглата, приближаваше се от всички посоки.
Прониза го ужас.
Към него прииждаха трупове. Тътреха се бавно, повечето — обезглавени. Веригите, които ги държаха привързани към Карса, пронизваха гърдите им през зейнали дупки. Сгърчени ноктести пръсти се запротягаха към него. Бавно, с олюляващи се стъпки, привиденията се катереха по склоновете, все по-близо и по- близо.
Бореше се Карса Орлонг, мъчеше се да избяга, ала беше обкръжен. Самите кости в нозете му го държаха здраво, скърцаха и се вкопчваха в глезените му.
Съсък и хриплив шепот, от плесенясали гърла.
Карса закрещя.
Все по-близо и по-близо, протягащи се към него ръце, нокти, дращещи във въздуха…
Една ръка го стисна за глезена.
Главата на Карса се отметна назад и с пукот се удари в дървото. Той вдиша задъхано, въздухът се изсипа в гърлото му като пясък и го задави. Отвори очи и видя леко поклащаща се палуба и неподвижни, вторачени в него фигури.
Закашля под давещия го парцал, всеки пристъп — бесен пожар в гърдите му. Усети, че гърлото му е раздрано, и разбра, че е крещял. Толкова, че мускулите се бяха стегнали и спираха въздуха му.
Издъхваше.
Шепнещ глас, дълбоко в ума му: „Може би все още няма да те оставим. Дишай, Карса Орлонг. Освен ако не искаш отново да срещнеш смъртта.“
„Дишай.“
Някой рязко дръпна парцала от лицето му. В дробовете му нахлу хладен въздух.
С помътнели от сълзи очи Карса зяпна Торвалд Ном. Едва го позна — толкова потъмняла бе кожата му, толкова дълга и сплъстена бе станала брадата му. Беше се изкатерил по веригите на Карса, та да може да стигне парцала, и сега крещеше непонятни думи, които теблорът едва чуваше — думи, отправени към замръзналите на място, стъписани от страх малазанци.
Погледът на Карса най-сетне се спря на небето пред носа на кораба. Сред кипналите облаци имаше цветове, блясваха и разцъфваха — вихри, кървящи сякаш от огромни отворени рани. Бурята — стига изобщо да беше буря — владееше цялото небе отпред. А после видя веригите — бяха се изпънали през облаците и плющяха с грохот на хоризонта. Стотици вериги, неописуемо огромни, виеха се във въздуха с взривове от червена прах, насякла небесата. Ужас изпълни душата му.
Вятър нямаше. Платната висяха отпуснати. Корабът се поклащаше над ленивите морски вълни.
Един моряк пристъпи с калаена купа, пълна с вода, вдигна я към Торвалд и той я взе и я поднесе към пресъхналите, напукани устни на Карса. Горчиво-солената течност се изля в устата му. Пареше като киселина и той извърна глава.
Торвалд говореше тихо и Карса бавно започна да проумява думите му.
— … те смятахме за изгубен. Само биещото ти сърце и вдигането и спадането на гърдите ти ни подсказваха, че още си жив. Седмици и седмици минаха, приятелю. Не беше възможно да издържиш. Почти нищо не е останало от теб — кожа и кости си… А и това проклето затишие. Ден след ден. Ни един облак в небето… допреди три камбани. Три камбани, откакто се размърда, Карса Орлонг. Когато изви глава и закрещя изпод парцала. На ти още вода — трябва да пиеш…
— Карса, те казват, че ти си призовал таз буря — продължи той. — Разбираш ли? Искат да я прогониш. Готови са на всичко, ще ти махнат веригите, ще те освободят. Всичко, приятелю, каквото поискаш — само прогони тази нечестива буря. Разбираш ли?
Карса чак сега видя как с всеки камшичен удар на чудовищните черни вериги морето избухва и щом всяка верига се отдръпне, към небесата изригват водни вихрушки. Натежалите тъмни облаци сякаш се бяха надвесили над океана и прииждаха с тътен към тях.
Видя и малазанския капитан да слиза от мостика. Синкавата кожа на лицето му бе станала пепелява.
— Това не е благословен от Маел шквал, дару, не му е мястото тук! — Изпъна треперещия си пръст към Карса. — Кажи му да побърза. Кажи му да го прогони. Щом го направи, можем да преговаряме. Кажи му го, проклет да си!
—
— Да видим тогава!
Капитанът махна с ръка. Притичаха десетина моряци с брадви в ръце, смъкнаха Торвалд и го хвърлиха на палубата.
Брадвите засякоха тежките въжета, стегнали платформата към мачтата. Притичаха още моряци. Изпънаха рампа, наклонена към десния борд. Наместиха дървени трупи под платформата и грубо я смъкнаха.
— Стойте! — извика Торвалд. — Не можете да…
— Можем — изръмжа капитанът.
— Махнете му веригите поне?
— Няма начин, Торвалд. — Капитанът сграбчи за ръката един минаващ покрай него моряк. — Намерете всички вещи на великана… всичко, което е прибрано от робовладелеца. Всичко заминава с него. Побързай, проклет да си!
Вериги плющяха в морето от всички страни, толкова близо, че пръски заливаха кораба; корпусът, мачтите и такелажът се разтърсваха от всеки взрив.
Повлякоха платформата нагоре по рампата, върху кръглите дървени трупи, и Карса се взря в тътнещите гръмоносни облаци.
— С тези вериги ще се удави! — извика Торвалд.
— Може би. А може би — не.
— Ако се превърти?
— Тогава ще се удави, и да го взима Маел!
— Карса! Проклет да си! Престани да се правиш на безумец! Кажи нещо!
От гърлото на воина се изтръгнаха две думи. Но звукът, излязъл от устните му, беше неразбираем и за самия него.
— Какво каза? — попита навъсено капитанът.
— Не знам! — изкрещя Торвалд. — Карса, проклет да си, говори!
От устата му изригна същият гърлен звук. Той заповтаря думите отново и отново, а моряците бутаха и теглеха платформата нагоре към парапета, докато не се заклати на самия ръб, наполовина над палубата, наполовина — над морето.
Точно над тях, докато изричаше за пореден път двете думи, Карса видя как и последното петно чисто небе изчезна, засмукано като в устието на гигантски тунел. Изведнъж се гмурна в мрака, разбрал, че вече е твърде късно в същия миг, в който в смразената от ужас тишина думите излязоха от гърлото му съвсем ясни.
— Махни се!
Огромни, чудовищни вериги с тътен се изсипаха отгоре, полетели сякаш към гърдите на самия Карса.
Ослепителна мълния, взрив, трясък на падащи мачти, рухващи греди и такелаж. Целият кораб пропадаше под Карса, под самата платформа, която бясно се плъзна по дължината на планшира, преди да се натресе в парапета на мостика, завъртя се и се понесе надолу към кипналите вълни.
Той се взря в мръснозелената, надигаща се водна повърхност.
Цялата платформа се разтърси, щом корпусът на кораба се завъртя и я удари в единия край.
