Докато се въртеше във въздуха, Карса за миг успя да зърне кораба: палубата му се беше раздрала от сблъсъка с гигантските вериги, трите мачти ги нямаше, сред отломките се мяркаха сгърчените фигури на моряци — а сетне отново зяпна небето, ужасната, огромна, зейнала рана точно над него.
Ужасен грохот. И тъмнина.
Събуди се в смътен сумрак, сред смътния плясък на безредни вълни. Подгизналите дъски под него изскърцаха и платформата се разклати от нечие движение. Тупане по мокрите дъски и глухо мърморене. Карса простена — всичките му стави сякаш се бяха разкъсали отвътре.
— Карса? — Торвалд Ном изпълзя пред очите му.
— Какво… какво стана?
Прангите си стояха на китките на дару, краищата на синджирите стягаха дългите по една ръка грубо откършени парчета от палубата.
— Лесно ти е на тебе, проспа цялата тежка работа — изръмжа Ном, надигна се да седне и придърпа ръцете до коленете си. — Това море е по-студено, отколкото си мислиш, а и с тия вериги се е жива мъка. Десетина пъти за малко не се удавих, но ще се зарадваш, като ти кажа, че си имаме три бурета с прясна вода и цял вързоп с нещо, което може и да става за ядене — още не съм го развързал. А, и мечът и бронята ти също така — те не потъват, естествено.
Небето отгоре изглеждаше неестествено, призрачно сиво и нашарено с още по-тъмни оловни нишки, а водата вонеше на глина и мръсна тиня.
— Къде сме?
— Надявах се, че ти ще знаеш. Адски ясно ми е, че ти я повика тази буря. Това е единственото обяснение…
— Нищо не съм викал.
— Онези вериги от мълнии, Карса — нито една не пропусна целта си. Нито един малазанец не остана на крака. Корабът се разпадаше. Платформата ти се беше килнала с дясната страна нагоре и се отнасяше. Все още се мъчех да се освободя, когато Силгар и трима от хората му излязоха от трюма, помъкнали веригите си — корпусът се беше разцепил, разпадаше се около кучите му синове. Само един се беше удавил.
— Изненадан съм, че не са ни убили.
— Тебе не можеха да те стигнат, първо. Колкото до мен — хвърлиха ме през борда. Скоро след това, след като се добрах до тази платформа, ги видях в единствената оцеляла лодка. Заобикаляха потъващите отломки и разбрах, че ни преследват. После — някъде от другата страна на кораба — трябва да е станало нещо, защото повече не се появиха. Изчезнаха, с лодката и всичко. После корабът потъна, но много неща изплуваха. Тъй че се хванах да събирам. Храна, вода. Въжета, дърво — каквото можех да довлека дотук. Карса, платформата бавно потъва. Буретата не са пълни, тъй че трябва да са я олекотили, а и пъхам още дъски и греди под нея, би трябвало да помогне. Но все пак…
— Скъсай веригите ми, Торвалд Ном.
Даруджистанецът кимна, после прокара длан през мократа си сплъстена коса.
— Ами… опитах го това, приятел. Доста работа ще отнеме.
— Има ли суша наоколо?
Торвалд го погледна кисело.
— Карса, това не ти е Менингалският океан. Другаде сме някъде. Дали има суша наблизо? Не се вижда. Чух Силгар да говори за някакъв лабиринт, от ония пътища, дето ги използват магьосниците. Каза, че според него всички сме се набутали в такъв. Може и да няма суша тука. Никаква. Гуглата ми е свидетел, никакъв вятър няма също така, и като че ли не се движим в никаква посока — отломките от кораба още са си около нас. Всъщност той за малко щеше да ни завлече със себе си на дъното. А и това море е пресноводно… не, не бих искал да пия от него. Пълно е с тиня. Никаква риба. Никакви птици. Никакви признаци на живот, накъдето и да погледнеш.
— Жаден съм. И гладен.
Торвалд изпълзя до вързопа, който беше довлякъл.
— За вода — имаме. Храна? Не гарантирам. Карса, ти вашите богове ли призова, или какво?
— Не съм призовавал нищо.
— Тогава какво те накара да закрещиш така?
— Сън.
— Сън ли?
— Да. Има ли храна?
— Ъъъ… Не съм сигурен, повечето са парцали… около малка дървена кутия. — Торвалд закъса плата около кутията. — На капака има знак… Морантски е, мисля. — Капакът се отвори. — Още вата и… десетина глинени топки… с восъчни запушалки на тях… о, Беру да ме пази дано… — Отдръпна се боязливо от вързопа. — Кълна се в капещия език на Гуглата! Мисля, че знам какво са. Не бях ги виждал досега, но съм чувал за тях — кой не е? Хм… — Изведнъж Торвалд се засмя. — Ако Силгар пак се появи да ни преследва, чака го изненада. Както и всеки друг, който може да ни създаде неприятности. — Върна внимателно уплътненията на мястото им и затвори капака.
— Какво намери?
— Алхимични муниции. Бойни оръжия. Хвърляш ги, за предпочитане колкото може по-далече. Глината се счупва и химикалите вътре избухват. Гледаш само да не се счупи в ръката ти или на крака ти, защото си мъртъв. Малазанците използваха такива в кампанията на Дженабакъз.
— Вода, моля те.
— Ей сега. Тука имаше един черпак… къде… а, намерих го.
След миг Торвалд се наведе над Карса и теблорът бавно започна да пие.
— По-добре ли си?
— Да.
— Още?
— Не засега. Освободи ме.
— За това трябва да се гмурна във водата, Карса. А и трябва да натикам още дървета под сала.
— Добре.
В това странно място като че ли не съществуваше ден и нощ. Небето понякога сменяше цвета си, тласнато сякаш от силни и далечни ветрове, оловните нишки се извиваха и протягаха, но никаква друга промяна нямаше. Въздухът около сала си оставаше неподвижен, влажен, студен и някак странно сгъстен.
Клиновете, приковали веригите на Карса, бяха отдолу, държаха го здраво на място също като в робския изкоп при Силвърлейк. Самите пранги се бяха стегнали здраво. Единственото, което можеше да направи Торвалд, бе да разшири дупките в дъските, през които минаваха веригите, като дълбаеше в дървото с една желязна тока.
Месеците на пленничество бяха изтощили силите му. Налагаше се често да си почива, а и токата раздираше дланите му — но щом бе започнал, дару нямаше да се предаде. Карса отмерваше времето с ритмичното стържене и скърцане по дървото, забелязваше как всяка пауза за отдих става все по-дълга. Накрая дишането на Торвалд му подсказа, че е заспал. И тогава единственият спътник на теблора остана глухият плясък на водата, хлъзгаща се напред-назад по платформата.
Въпреки всичките дървета, пъхнати под сала, той продължаваше да потъва и Карса разбираше, че Торвалд няма да успее да го освободи навреме.
Никога не се беше боял от смъртта. Ала сега знаеше, че Уругал и останалите Ликове щяха да изоставят душата му, да я оставят на жадната мъст на онези хиляди отвратителни трупове. Знаеше, че сънят е разкрил истинската му и неизбежна съдба. Неизбежна и необяснима. Кой бе насъскал онези ужасни същества срещу него? Немрящи теблори, немрящи деца на равнината, воини и невръстни, пълчища трупове, и всички — оковани към него. Защо?
Къде?
А сега щеше да се удави. Тук, в това неведомо място, далече от родното си село. Жаждата му за слава, клетвите му, всичко това се превръщаше в подигравка, в шепнещ хор от приглушено скърцане, в тихи
