— Все едно. Пътят му продължава. Нам се пада сега, с малкото сила, която можем да разпрострем, да го насочим по пътя.
— Дотук успехът ни беше нищожен!
— Лъжа. Разбитият лабиринт се пробужда отново. Разбитото сърце на Първата империя започва да кърви — не повече от тънка струйка засега, ала скоро ще се превърне в потоп. Трябва само да насочим избрания ни воин по вярното течение…
— А дали ще е по силите ни, щом са толкова ограничени?
— Ще разберем. Подгответе се. Бе’рок, пръсни шепата отатаралска прах в каютата — лабиринтът на магьосника Тайст Едур си стои отворен, а точно тук бързо ще се превърне в рана… в разширяваща се рана. Още не е дошло времето за такива разкрития.
Говорещият изведнъж надигна глава и сякаш задуши във въздуха. След миг заяви:
— Трябва да побързаме. Преследват ни.
Другите се извърнаха към него и той кимна в отговор на безмълвния им въпрос.
— Да. Родственици са по дирите ни.
Покрай масивната каменна стена се бяха струпали отломки от цял един континент. Сред наносите се мяркаха изтръгнати от корени дървета, грубо одялани дънери, дъски и летви, части от фургони и коли. Пространството между тях бе запълнено със сплъстена трева и гнили листа, като просторна равнина, която се гънеше, надигаше се и се спускаше над вълните. Стената едва се виждаше на места, толкова висок бе наносът.
Торвалд Ном стоеше на носа, Карса гребеше.
— Не знам как ще се доберем до тази стена. Май ще е по-добре да прибереш веслата, приятел, иначе ще се заклещим в тази бъркотия — а и морски вълци са мяркат наоколо.
Карса забави лодката. Корпусът леко се хлъзгаше покрай безбрежния килим от плавей. След няколко мига стана ясно, че течение има и че ги тегли по ръба.
— Хм. Първото за това море — измърмори Торвалд. — Мислиш ли, че е някакъв прилив?
— Не — отвърна Карса, след като погледът му проследи странната „брегова ивица“. — Пробив в стената е.
— Можеш ли да видиш къде е?
— Мисля, че да.
Течението вече ги теглеше по-бързо. Карса продължи:
— В бреговата линия има вдлъбнатина. И много дървета и трупи са се набутали там, където трябва да има стена — не чуваш ли бученето?
— Да, вече го чувам. — Гласът на дару бе напрегнат. Той се изправи и вдигна ръка над очите си. — Виждам го. Карса, по-добре да…
— Да, по-добре да го избегнем. — Теблорът отново хвана греблата и загреба надалеч от плаващия „бряг“. Водата около тях се завихри.
— Карса! — извика Торвалд. — Има хора — близо до протока! Виждам останки от лодка!
Пробивът в масивната стена бе вляво от Карса, който се мъчеше да извлече лодката през течението. Погледна натам, където му сочеше Торвалд, и изръмжа:
— Търговецът на роби и хората му.
— Махат ни.
Карса спря да гребе с лявото весло.
— Не можем да надвием това течение. — Лодката се завъртя. — Все по-силно става.
— Мисля, че точно това е сполетяло лодката на Силгар. Успели са да я спрат при устието и междувременно са я разбили. Трябва да избегнем това, Карса. Ако можем.
— Тогава си отваряй очите за плаващи дървета — отвърна теблорът и насочи лодката към „брега“. — Въоръжени ли са равнинците?
— Не, доколкото виждам. Изглежда са, хм, много закъсали. Стъпили са на едно островче от дървени трупи. Силгар, Дамиск и още един… Боруг, мисля. Богове, изпосталели са от глад, Карса.
— Вземи харпун — изръмжа теблорът. — Гладът може да ги тласне към нещо отчаяно.
— Още малко до брега, Карса. Почти стигнахме.
Корпусът под тях изскърца и се разтърси, щом течението ги повлече покрай ръба. Торвалд скочи върху дърветата с въжето в едната ръка и харпуна — в другата. Карса се обърна и видя тримата натийци, боязливо присвити. Не само не направиха опит да помогнат, а дори отстъпиха колкото можеше на островчето от плавеи. Грохотът на изливащата се през пробива вода все още беше далечен, но по-близо се носеше опасно пращене и пукане — наносът от дървени отломки се разпадаше.
Торвалд върза лодката и Карса стъпи на брега, с кръвния меч в ръка, и изгледа свирепо Силгар.
Търговецът на роби се дръпна още половин крачка назад.
До тримата измършавели мъже лежаха останките на четвърти, с оглозгани кости.
— Теблор! — заговори умолително Силгар. — Трябва да ме изслушаш!
Карса бавно пристъпи към него.
— Мога да спася всички ни!
Торвалд го стисна за ръката.
— Изчакай, приятел. Да го изслушаме тоя кучи син.
— Готов е да каже всичко — изръмжа Карса.
— Все пак…
— Изслушай ме, Карса Орлонг! — викна Дамиск. — Този остров се разпада — всички трябва да се качим на лодката ви. Силгар е маг — може да отвори портал. Но не и ако се дави. Разбираш ли? Може да ни измъкне от този свят!
— Карса… — Дърветата под краката на Торвалд се разместиха, той залитна и стисна още по-здраво ръката на Карса.
Карса го изгледа.
— Вярваш ли на Силгар?
— Разбира се, че не. Но нямаме избор — не вярвам да оцелеем, ако се пуснем с лодката по течението. Та ние дори не знаем колко висока е тази стена — пропадането от другата страна може да е безкрайно. Карса, ние сме въоръжени, а те — не. Освен това са твърде слаби, за да ни създадат главоболия, виждаш го, нали?
Наносът точно зад Силгар се откъсна и той изпищя от ужас.
Карса се навъси и прибра меча в ножницата.
— Отвързвай лодката, Торвалд. — Махна с ръка на тримата. — Хайде. Но запомни, държачо на роби. Най-малкият знак за измама и ще ви попилея кокалите.
Дамиск, Силгар и Боруг запристъпваха колебливо напред.
Струпаните дървета зад тях се откъснаха и течението бавно ги повлече. Пробивът явно се уширяваше под натиска на цяло море.
Силгар се качи в лодката и се сви при носа.
— Ще отворя портал — изхриптя той. — Но мога да го направя само веднъж.
— Защо не си го направил досега? — Торвалд отвърза въжето и скочи в лодката.
— Път нямаше досега — през морето. Но тук, сега… някой е отворил порта. Близо. Тъканта е… отслабнала. Нямам толкова мощ да го направя сам. Но мога да го проследя.
Лодката се отдели от разпадащия се остров, завъртя се и се понесе бясно по течението. Карса загреба с все сила, за да извърти носа.
— Да проследиш? — повтори Торвалд. — Накъде?
Силгар само поклати глава.
Карса заряза греблата, премести се при кърмата и стисна кормилото с две ръце.
Понесоха се през тътнещото кипнало море към пробива. Там, където стената беше поддала, чак до небесата се издигаше ръждивочервен облак. Отвъд него като че ли не съществуваше нищо.
Силгар махаше с ръце, изпъваше ги напред като слепец, търсещ дръжката на врата. Изведнъж посочи с пръст надясно, изгледа бясно Карса и изрева:
