Никакво оръжие, дори нож не се виждаше по тялото му. Зъбите му блеснаха в широка усмивка.
— Писъци от морето, сега пък двама кръшкачи дрънкат на дару пред кулата ми. — Килна глава на една страна и изгледа Карса. — Отначало те взех за Фенн. Но не си Фенн, нали?
— Теблор съм…
— Теблор! Е, момче, доста далече си от дома, а?
Торвалд пристъпи напред.
— Благородни сър, знанието ви на дару е впечатляващо, макар да съм сигурен, че долавям малазански акцент. А ако се съди по тена ви, обзалагам се, че сте напанец. Да не би да сме на Кюон Тали?
— Не знаете ли?
— Уви, сър. Боя се, че не.
Мъжът изсумтя, обърна им гръб и закрачи.
— Изваяни. Ха!
Торвалд хвърли поглед през рамо към Карса, сви рамене и пое след него. Карса го последва.
Вратата на кулата беше откъм сушата. Пътеката се раздвояваше малко пред нея — едното разклонение водеше в кулата, другото — към път, минаващ по билото покрай брега, отвъд който се виждаше тъмната ивица на леса.
Мъжът бутна вратата и влезе.
Торвалд и Карса неволно спряха на пътеката и зяпнаха огромния вкаменен череп, оформящ трегера над ниския вход. Беше дълъг колкото бе висок теблорът и продължаваше по цялата дължина на стената, с два реда остри като ками зъби, по-грамадни и от зъбите на сив мечок.
Мъжът се обърна.
— Впечатляващо, нали? Събрах му повечето кокали на кучия син — трябваше да се сетя, че е по-голям, отколкото си помислих отначало. Но бях намерил само горните му лапи, нали разбирате, а те са малки, тъй че си представих звяр не по-висок от тебе, теблор, само че с голяма глава. Нищо чудно, че са измрели, рекох си. Такива грешки учат човек на смирение, разбира се, а Гуглата да ме вземе, ако това тук не ме смири. Хайде, влизайте, сложил съм чай.
Торвалд се ухили на Карса:
— Виждаш ли какво става, като живееш сам?
Пристъпиха вътре.
Това, което видяха, ги стъписа. Кулата беше куха, само с едно паянтово скеле, издаващо се от стената откъм морето точно под ниския прозорец. Подът бе настлан с натрошени камъни. Отвсякъде, под най- различни ъгли, се издигаха колони изронен пясъчник, свързани тук-там с дебели греди и стегнати с прогнили въжета. Цялата тази дървена рамка обкръжаваше долната половина на вкаменен скелет, изправен на два дебели костени крака — като на птица — с трипръсти ноктести стъпала. Опашката — дълга верига от прешлени — се извиваше нагоре по една от стените.
Мъжът седна до зиданото с тухли огнище под скелето и разбърка едното от двете котлета върху въглените.
— Разбирате ли ми проблема? Вдигнах кулата, като мислех, че ще има достатъчно място да сглобя тоя гигант. Но продължавах да намирам още и още от тези проклети ребра — плешките даже не мога да закрепя, да не говорим за предните лапи, врата и главата. Канех се по някое време да съборя цялата кула и да се хвана първо със скелета. Ама всичките ми планове се объркаха и ще трябва да разширявам тавана, а е трудно. Адски е трудно.
Карса пристъпи до огнището, наведе се и подуши другото котле, в което бълбукаше нещо гъсто и мазно.
— Хич не го опитвай това — рече домакинът. — Използвам го да слепвам костите. Стават по-здрави от камък — стегне ли, поема всякаква тежест. — Извади две глинени купи и наля от билковия чай. — А и за съдини върши добра работа.
Торвалд откъсна очи от огромния, надвиснал над главите им скелет и пристъпи да си вземе купата.
— Казвам се Торвалд Ном…
— Ном? От дома Ном? Даруджистан? Странно, щях да помисля, че си разбойник — преди да станеш роб де.
Торвалд погледна сконфузено Карса.
— Заради проклетите белези от прангите е — трябва да си сменим дрехите, нещо с по-дълги ръкави. И ботуши до коленете.
— Тук гъмжи от избягали роби — сви рамене напанецът. — На ваше място не бих се безпокоил много.
— Къде сме?
— Това е северния бряг на Седемте града. Морето оттатък е Отатаралското. Гората, покриваща този остров, се казва Арат. Най-близкият град е Ерлитан, на петнайсет дни път пеша, на запад оттук.
— А вашето име, ако мога да попитам?
— Е, на този въпрос няма лесен отговор, Торвалд Ном. Местните ме знаят като Ба’иенрок, ерлийската дума за „пазител“. Иначе в този жесток и неприятен свят изобщо не ме знаят, освен че отдавна съм умрял, и така смятам да си остане. Тъй че Ба’иенрок или Пазителя, както си избереш.
— Пазителя да е тогава. Какво има в този чай? Някои аромати са ми непознати, други растат в Даруджистан, а това само по себе си е почти невероятно.
— Смесица от местни билки — отвърна сухо Пазителя. — Имената им не знам, свойствата им не знам, но вкусът ми харесва. Отдавна оплевих онези, от които ми се гади.
— Радвам се да го чуя. Е, май знаеш много за жестокия и неприятен свят наоколо. Дару, Теблор… Разбитата лодка долу твоя ли е била?
Пазителя бавно се надигна.
— Вече започваш да ме изнервяш, Торвалд. Не е добре, когато се изнервя.
— Ъъъ, ами няма да питам повече тогаз.
Юмрукът на Пазителя го тупна по рамото и даруджистанецът залитна.
— Разумен избор, момче. Май ще се разбера с тебе. Макар че щеше да ми е по-добре, ако мълчаливият ти приятел кажеше дума-две.
Теблорът оголи зъби.
— Нищо нямам за казване.
— Харесват ми хора, дето нямат нищо за казване.
— Имаш късмет — изръмжа Карса. — Едва ли държиш да ти стана враг.
Пазителя си доля чашата.
— Имал съм по-лоши от тебе, теблор. Навремето. По-грозни, по-едри и по-зли. Е, повечето измряха.
Торвалд се окашля.
— Рано или късно времето ни взима всички, уви.
— Тъй си е, момче — рече Пазителя. — Само дето никой от тях не можа да се погрижи за себе си. Лошо. Е, сигурно сте гладни. Но за да ядете от храната ми, първо трябва да свършите нещо, да си я изкарате. А това значи да ми помогнете да смъкнем покрива. Няма да отнеме повече от ден-два.
Карса се огледа.
— Няма да работя за тебе. Да ровиш кости и да ги лепиш е губене на време. Празна работа.
Пазителя се вкочани.
— Празна? — Едва го прошепна.
— Жалкото теблорско чувство за прагматизъм — припряно се намеси Торвалд. — Както и воинската безцеремонност, която често стига до непреднамерено груби…
— Много говориш — сряза го Карса. — Тоя човек си хаби живота с глупави задачи. Когато реша, че съм огладнял, ще си взема храна.
Макар теблорът да очакваше, че Пазителя ще реагира бясно, и макар ръката му да беше близо до дръжката на кръвния меч, не успя да избегне мълниеносния юмрук, който се стовари в ребрата му отдясно. Изпукаха кости. Въздухът изригна от дробовете му. Коленете му поддадоха, той залитна, неспособен да вдиша, болка замъгли погледа му.
