— Натам! Насочи ни натам!
„Там“ не изглеждаше с нищо по-различно, отколкото навсякъде. Водата отвъд ръждивата пелена просто изчезваше — колебливата резка на самия пролом. Карса сви рамене и натисна руля. Все едно му беше накъде ще тръгнат. Ако Силгар не успееше, все едно щяха да паднат в бездънния водопад, който щеше да ги убие.
Видя как всички освен Силгар се присвиха, онемели от ужас.
Теблорът се усмихна свирепо и викна:
— Уругал!
Надигна се и лодката се понесе бясно към пролома.
Тъмнината ги погълна. И след миг вече пропадаха.
Оглушителен пукот. Рулят се пръсна в ръцете на Карса, кърмата го блъсна отзад и го отхвърли. След миг вълната го удари, той зяпна и устата му се напълни със солена вода. Погълна го леден мрак.
Той зарита, главата му излезе на повърхността, но тъмнината бе същата все едно бяха пропаднали в кладенец или в пещера. Близо до него някой кашляше безпомощно, малко по-далече друг оцелял пляскаше в непрогледния мрак.
В гърба му се отъркаха парчета дърво. Лодката се беше разбила, макар да беше сигурен, че пропадането не беше дълго — от височина може би колкото ръста на двама воини. Би трябвало да оцелее, освен ако не се беше ударила в нещо.
— Карса!
Главата на кашлящия Торвалд Ном изникна до теблора. Даруджистанецът беше докопал дръжката на едното весло и се беше вкопчил в него.
— Какво стана?
— Минахме през магическата врата — обясни Карса. — Това поне е очевидно. Другаде сме.
— Не е толкова просто — отвърна Торвалд. — Лопатата на това гребло… виж края му.
Странно ободрен от солената вода, Карса само за миг доплува до края на дългото весло. Беше срязано сякаш с един удар на железен меч, като тези на равнинците. Опипа го и изсумтя.
Плясъците във водата се приближиха. Много по-отдалече се чу викът на Дамиск.
— Насам! — изрева му Торвалд.
До тях изникна друг силует. Беше Силгар, вкопчен в едно от буретата.
— Къде сме? — попита Карса.
— Откъде да знам? — изръмжа натиецът. — Не аз отворих портата. Само я използвах — и почти се беше затворила, затова дъното на лодката не дойде с нас. Отряза го. Изглежда, сме в море, под облачно небе. Тъй де, ако нямаше светлина, нямаше да можем да се виждаме, нали? Уви, не чувам шум на прибой. Макар че е толкова спокойно, че може да няма вълни по брега.
— Може да сме на десетина разтега, без да го знаем, така ли?
— Да. За наш късмет, морето е доста топло. Трябва само да изчакаме изгрев-слънце.
— Стига тук да има слънце — подхвърли Торвалд.
— Има — увери ги Силгар. — Усещам пластове във водата. При стъпалата ми е по-студено. Значи над това море е гряло слънце, сигурен съм.
Дамиск изплува до тях. Влачеше Боруг, който като че ли бе изпаднал в несвяст. Посегна да се хване за бурето, но Силгар го избута, зарита и се дръпна назад.
— Силгар!
— Това буре мен едва ме държи! — изсъска Силгар. — Почти догоре е пълно с прясна вода — и тя ще ни трябва. Какво му е на Боруг?
Торвалд се отдръпна да направи място на Дамиск на веслото. Татуираният пазач понечи да прехвърли и ръцете на Боруг върху него и Торвалд се приближи да му помогне.
— Не знам какво му стана — отвърна задъхано Дамиск. — Може да си е ударил главата, макар че не напипвам рана. Ломотеше нещо, замята се, после се оцъкли и за малко да потъне. Успях да го хвана.
Главата на Боруг се полюшваше вяло. Карса се пресегна, хвана го за китките и изръмжа:
— Аз ще го взема.
Завъртя се и нагласи ръцете му около врата си.
— Светлина! — изведнъж извика Торвалд. — Видях светлина… ето там!
Всички се обърнаха.
— Нищо не виждам — изсумтя Силгар.
— Видях я — настоя Торвалд. — Смътна беше. Вече угасна. Но я видях…
— Сигурно си въобразяваш — рече Силгар. — Да я имах силата, че да си отворя лабиринта…
— Знам какво видях — опъна се дару.
— Води ни тогаз, Торвалд Ном — рече Карса.
— Може да е в грешна посока! — изсъска Силгар. — По-безопасно е да изчакаме…
— Ами чакай — отвърна Карса.
— Аз държа прясната вода, не ти…
— Вярно. Значи ще трябва да те убия, щом си решил да останеш тук. Може да ни трябва тая вода, в края на краищата. На тебе няма да ти трябва, щото ще си умрял.
— Теблорската логика е превъзходна — изкиска се Торвалд.
— Добре де, тръгвам с вас — изхриптя Силгар.
Дару пое напред бавно и уверено. Риташе под повърхността и дърпаше дългото весло. Дамиск се държеше с една ръка за веслото и също риташе — като жаба.
Карса стисна с една ръка китките на Боруг и заплува след тях. Главата на изпадналия в несвяст равнинец се беше отпуснала на дясното му рамо, коленете му се удряха в слабините му.
Встрани от него Силгар забута бурето с вода, като риташе с крака. Карса забеляза, че бурето е много по-празно, отколкото твърдеше търговецът на роби — лесно можеше да издържи всички.
Той самият нямаше нужда от това. Не беше особено уморен, а и сякаш притежаваше сила повече от всички равнинци. С всеки дъх раменете и дори горната половина на гърдите му се издигаха все по-високо над водата. А като се оставеше настрана това, че коленете на Боруг непрекъснато му се пречкаха, присъствието на равнинеца можеше да се пренебрегне. Само дето…
Осъзна, че около тези колене има нещо странно. Спря и се пресегна надолу.
Двата крака бяха отсечени, точно под капачките, и водата след тях бликаше по-топла. Торвалд обърна глава към него и попита:
— Какво става?
— Мислиш ли, че в тези води има морски вълци?
— Съмнявам се — отвърна дару. — Все пак е сладка вода.
— Добре — изсумтя Карса и продължи да плува.
Светлината не се появи повече. Продължаваха напред през непрогледно тъмната, макар и съвсем спокойна вода.
— Това е глупаво — обади се след малко Силгар. — Само се изтощаваме така, без цел…
— Защо попита за морските вълци, Карса? — подвикна Торвалд.
В този миг нещо грамадно и грапаво се надигна над водата, стовари се върху гърба на Карса и го натисна надолу. Китките на Боруг се измъкнаха от шепата му, ръцете се отплеснаха назад й изчезнаха. Затънал повече от един войнски ръст, Карса се завъртя под водата, изрита и усети здрава, неподатлива плът.
Щом изплува — с кръвния меч в двете си ръце — видя на по-малко от един бой разстояние огромна сива риба. Зъбатата паст се беше затворила около малкото, останало от тялото на Боруг. Изподрана глава, рамене и пляскащи над водата ръце. Грамадната рибешка глава блъскаше бясно във водата, странните й ококорени очи бляскаха, озарени сякаш от вътрешна светлина.
Зад Карса се чуха писъци и той се обърна. Дамиск и Силгар ритаха бясно, мъчеха се да се измъкнат. Торвалд се беше изпънал на гръб, стиснал здраво дебелото весло, краката му ритаха под водата. Само той не издаваше звук, макар че лицето му се бе изкривило от страх.
Карса отново се обърна срещу рибата. Като че ли й беше трудно да погълне Боруг — едната му ръка се беше запречила. Самата риба стоеше във водата почти вертикално и клатеше глава.
