— Пазителя е казал истината. Опасно е човек да е около мен, Торвалд Ном. И сигурно ще става все по- опасно. Ще дойда с теб до Ерлитан. Ще ти помогна да си намериш кораб, за да можеш да се върнеш при близките си. Като стане това, пътищата ни се разделят. Но ще пазя с мен истината за приятелството ти.
Дребосъкът се ухили.
— Е, значи се разбрахме. Ерлитан. Хайде да се върнем при кулата, та да благодарим на Пазителя за гостоприемството му.
Тръгнаха по пътеката.
— Бъди сигурен — продължи Торвалд, — че и аз ще пазя с мен истината за приятелството ти. Макар че на такава истина едва ли някой ще повярва.
— Защо? — попита Карса.
— Хич не ме бива с печеленето на приятели. Познанства, ухажвания и други такива — това лесно. Но тази моя голяма уста…
— Кара възможните приятели да бягат. Да. Разбирам.
— Аха, схванах. Искаш да ме метнеш на първия кораб, за да се отървеш от мен.
— Точно така — отвърна Карса.
— При тоя мой жалък живот, съвсем логично си е.
След малко, когато завиха и видяха кулата. Карса се намръщи и рече:
— Все пак е трудно да омаловажиш думи за…
— Всички тия приказки за приятелство само ни притесниха. Добре направи, че се измъкна от това.
— Не. Защото щях да ти го кажа. На кораба, когато висях във вериги от мачтата, ти беше единственото, за което можех да се хвана на този свят. Без теб и безкрайните ти думи, Торвалд Ном, лудостта, която изиграх, щеше да се превърне в истинска лудост. Аз бях главатар. Имах следовници, но не съюзници, и едва сега разбирам разликата. А тя е огромна. А от това можах да разбера какво е да изпитваш съжаления. Байрот Гилд, Делъм Торд. Щом тръгна по стария си път, назад в земите на Теблор, има рани, които ще трябва да изцеря. Тъй че, когато казваш, че е време да се върнеш при близките си, Торвалд Ном, разбирам и сърцето ми се радва.
Пазителя седеше на трикрако столче пред кулата. В краката му лежеше голяма торба с ремъци, а до нея — две запушени с восък кратуни, запотени от студ. В непревързаната си ръка държеше малка торбичка и когато двамата се приближиха, я подхвърли на Торвалд.
Дару я хвана и торбичката издрънча. Торвалд вдигна учудено вежди.
— Какво…
— Сребърни джакати, най-вече — рече Пазителя. — И малко местни монети, но са с много висока стойност, тъй че внимавай, когато ги показваш. Ерлитанските улични крадци са легендарни.
— Пазителю, но…
Напанецът махна вяло с ръка.
— Слушай, момче. Когато човек наглася собствената си смърт, предвижда много неща. Животът в анонимност не е толкова евтин, колкото мислиш. Опразних половината съкровищница на Ейрън преди трагичното ми удавяне. Е, може да успеете да ме убиете и да се опитате да го намерите, но ще е безнадеждно. Тъй че благодарете ми за щедростта и си вървете по пътя.
— Някой ден ще се върна да ти се отплатя — рече Карса.
— За парите или за счупените ребра?
Теблорът само се усмихна.
Пазителя се засмя, изправи се и се шмугна през прага. След малко го чуха да се катери по скелето.
Торвалд вдигна торбата на раменете си и подаде едната кратуна на Карса.
Поеха по пътя.
4.
Изплувало ли е някога тяло на удавен напанец?
По крайбрежния път се редяха села, обикновено гледащи сушата, сякаш обитателите им не търсеха нищо от морето. Кирпичени къщи, паянтови обори, кози, псета и тъмнокожи човешки фигури, увити в дълъг до земята избелял от слънцето шаяк. Скритите в сянка хора проследяваха теблора и дару от праговете на къщите, но не помръдваха.
На четвъртия ден, в петото такова село, намериха търговски фургон, спрял насред съвсем пустия площад, и Торвалд успя да купи за шепа сребърници стар меч, тежък и извит, истински ятаган. Търговецът имаше за продан и плат, но нищо готово за обличане. Скоро след това чирените на дръжката се счупиха.
— Трябва да намеря добър дърводелец — заяви Торвалд след дълга серия цветисти ругатни. Отново вървяха по пътя, а слънцето печеше жарко отгоре в безоблачното небе. Гората от двете страни бе оредяла — рехави ниски криви и прашни дървета, зад които, от дясната им страна, се виждаше тюркоазената вода на Отатаралско море и сиво-кафявата хълмиста равнина до хоризонта. — И се заклевам, че оня търговец разбираше малазански — колкото и лошо да го говоря. Просто не искаше да го признае.
Карса сви рамене.
— Малазанските войници в Дженабарис казаха, че Седемте града скоро ще се разбунтуват срещу окупаторите си. Точно затова Теблор не правят завоевания. По-добре врагът да си държи земята, че да можем да правим набези непрекъснато.
— Не е в имперския стил — отвърна дару и поклати глава. — Владичество и контрол. Към тези неща някои хора изпитват неутолим глад. О, малазанците безспорно са измислили безброй оправдания за завоевателните си войни. Добре известно е, че Седемте града гъмжаха от кръвни вражди и граждански войни, от което повечето население страдаше и мреше от глад под петите на тлъстите бойни главатари и покварени царе-жреци. И че с малазанското завоевание главите на кръволоците бяха набучени по стените и улиците. И че по-дивите племена вече не се спускат от хълмовете да сеят ужас сред по-цивилизованите си събратя. И че тиранията на жречеството беше разбита, с което се сложи край на човешките жертвоприношения и изтезанията. И разбира се, търговците никога не са били по-богати или в по-голяма безопасност по пътищата. Тъй че, общо взето, тази земя е узряла за бунт.
Карса го изгледа много продължително, после рече:
— Да, вече мога да разбера защо това е вярно.
Торвалд се ухили.
— Учиш се, приятелю.
— Уроците на цивилизацията.
— Точно така. Няма голяма полза да търсиш причините, поради които хората правят каквото правят или чувстват каквото чувстват. Омразата е най-опасният плевел. Пуска корен във всяка почва. Подхранва се от
