самата себе си.
— С думи.
— Точно тъй, с думи. Оформиш мнение, повториш го достатъчно пъти и много скоро всички започват да ти го казват, а после се превръща в убеждение, подхранвано от безразсъден гняв и бранено с оръжията на страха. В който момент думите стават безполезни и ти остава само боят до смърт.
Карса изсумтя.
— Бой отвъд смъртта, бих казал.
— Съвсем вярно. Поколение след поколение.
— Всички ли хора в Даруджистан са като тебе, Торвалд Ном?
— Общо взето. Самодоволни кучи синове. Храним се от спора, сиреч никога не прекрачваме етапа на използването на думи. Обичаме думите, Карса, точно както ти обичаш да режеш глави и да събираш уши и езици. Тръгни по която и да е улица, в който и да е квартал, и всеки, с когото заговориш, ще има различно мнение, все едно по какъв въпрос. Дори за възможността да ни завладеят малазанците. Преди малко си помислих — онази акула, дето се задави от тялото на Боруг. Подозирам, че ако Даруджистан стане част от Малазанската империя, империята ще е като акулата, а Даруджистан — като Боруг. Ще задавим звяра, който ни гълта.
— Акулата не се дави много дълго.
— Защото Боруг беше толкова умрял, че нищо не можеше да каже по въпроса.
— Интересна разлика, Торвалд Ном.
— Естествено. Хитреци сме ние.
Наближаваха поредното село, по-различно от предишните с ниската каменна стена около него. В центъра му се издигаха три варовикови сгради. Близо до тях имаше кошара, пълна с кози.
— Би трябвало да са на паша по това време — подхвърли Торвалд.
— Освен ако не са ги докарали за клане.
— Всичките?
Карса подуши въздуха.
— Надушвам коне.
— Не виждам коне обаче.
Пътят при стената се стесняваше над рова, преди да мине под порутена, килнала се арка. Карса и Торвалд минаха по моста и под нея и излязоха на главната улица на селото.
Не се виждаше никой, което не беше чак толкова необичайно — местните обикновено се отдръпваха в домовете си при появата на теблора, — но тук вратите на къщите бяха залостени, а прозорците — покрити с кепенци. Карса извади кръвния меч.
— Попаднахме на засада.
Торвалд въздъхна.
— Мисля, че си прав.
Беше увил дръжката на ятагана с кожа — временен и не особено успешен опит да направи оръжието годно за употреба. Измъкна го от напуканата дървена ножница.
В другия край на улицата, отвъд големите сгради, вече се бяха появили конници. Десетина, после още толкова, после — още. Облечени бяха от главата до краката в широки тъмносини халати, лицата им бяха скрити под тъмни шалове. Опънаха късите си лъкове и ги насочиха към Карса и Торвалд.
Тропот на копита зад двамата ги накара да се обърнат. Видяха още двайсетина ездачи — излизаха от страничните улички, с лъкове и дълги пики. Карса се намръщи.
— Какво могат да направят тези лъкчета?
— Достатъчно добри са, за да те надупчат през плетена ризница — отвърна Торвалд и отпусна ятагана. — А и бездруго не носим броня.
Преди година Карса все едно щеше да нападне. Ала сега просто прибра меча.
Ездачите отзад приближиха и слязоха. Неколцина тръгнаха към тях с вериги и пранги в ръцете.
— О, не! Не пак — измърмори Торвалд.
Карса сви рамене.
Не се възпротивиха, докато стягаха прангите на китките и глезените им. Прангите на теблора бяха толкова стегнати, че спряха притока на кръв до ръцете му.
Като видя това, Торвалд заговори на малазански:
— Трябва да му сложите по-големи, иначе ще си загуби крайниците — каза той.
— Няма да е голяма загуба — отвърна познат глас от входа на една от големите сгради и Силгар излезе на прашната улица. Дамиск вървеше по петите му. — А ти наистина ще загубиш ръцете и краката си, Карса Орлонг. И това най-сетне ще сложи край на заплахите ти. Това, разбира се, много ще смъкне цената ти на роб, но съм готов да приема загубата.
— Така ли се отплащате, че ви спасихме жалкия живот? — възмути се Торвалд.
— Отплащане, да. Затова, че загубих хората си. За задържането ни от малазанците. Безбройните други безчинства няма и да си правя труд да изброявам, защото тези скъпи бойци от племето на ейраките са доста далече от дома си, и тъй като не са особено желани в тази земя, искат час по-скоро да си заминат.
Карса вече почти не усещаше ръцете и стъпалата си. Един от ейраките го бутна и той се олюля и падна на колене. Камшик изплющя и го удари по главата. Внезапен гняв обзе теблора, той замахна с дясната си ръка, изтръгна веригата от ръцете на ейрака и я шибна в лицето му. Мъжът изпищя.
Останалите се струпаха около него, заудряха с камшиците — навързани на възли плитки от конски косъм — и Карса падна на земята.
Когато се свести, вече се стъмваше. Вързали го бяха на нещо като носилка, от която тъкмо разпрягаха два дългокраки длъгнести коня. Лицето му беше цялото на синини, очите му бяха подути и почти затворени, езикът и устните — нахапани от собствените му зъби. Погледна дланите си. Бяха посинели, върховете на пръстите бяха почти почернели. Крайниците му бяха като мъртви — и ръцете и краката.
Племенните воини вдигаха бивака си недалече от крайбрежния път. На запад, на самата резка на хоризонта, смътно се виждаше жълтеникавото сияние на далечен град.
Ейраките бяха запалили малки огньове с изсъхнала животинска тор. На двайсетина крачки седяха търговецът на роби и Дамиск. На огъня се печаха шишове с грудки и месо.
Наблизо до Карса Торвалд правеше нещо в тъмното. Като че ли никой от ейраките не обръщаше внимание на двамата роби.
Карса изшътка и Торвалд прошепна:
— За тебе не знам, но на мене ми стана адски топло. Трябва да се измъкна от тия дрехи. Сигурен съм, че и с теб е тъй. Ей сега ще ти помогна. — Опърпаната дреха изпращя по шева. — Най-после — измърмори Торвалд и вече гол, полека се приближи до Карса. — Не се мъчи да говориш, приятел. Както те пребиха, изненадан съм дори, че дишаш. Все едно, дрехите ти ще ми трябват.
Хвърли поглед към ейраките — никой не им обръщаше внимание — и почна да дърпа ризата на Карса. Шевът беше само един, вече разкъсан на места. Торвалд продължи да шепне:
— Малки огньове. Бездимни. И бивакът им — в падина, въпреки насекомите. Приказват съвсем тихо. А и думите на Силгар преди малко, тоя злорад тъпак — ако ейраките го бяха разбрали, жив щяха да го одерат, идиота му с идиот. Е, от неговата глупост се роди гениалният ми план, както ще видиш скоро. Сигурно ще ми струва живота, но се заклевам, че ще съм тук, макар и като призрак, само за да видя какво ще стане. А, готово. Стига си треперил, не помагаш така.
Издърпа съдраната риза от Карса и се върна при своята дреха. Наскуба трева, върза двете дрехи и ги натъпка с нея. Ухили се на Карса и запълзя към най-близкия огън, като влачеше вързопите.
Бутна ги до тлеещата тор и се отдръпна.
Първият вързоп се подпали, после и другият. Пламъците засвяткаха в нощта, запращяха искри, тънките стръкове трева се загърчиха като змийчета.
Ейраките се разтичаха, заровиха с шепи за пръст, но пръстта не беше много в сухата падина — само камънак и спечена от слънцето глина. Донесоха конски чулове и ги хвърлиха върху кипналите пламъци.
В паниката напълно зарязаха двамата роби — хукнаха да вдигнат лагера, да приберат храната и да оседлаят конете. И през всичко това Карса чуваше една и съща дума, повтаряна многократно. Дума, изпълнена със страх.
