— Поне една камбана, тъй че имате достатъчно вре…
Тревожен звън разкъса нощта.
Гралите сякаш се стопиха пред очите на Карса, толкова бързо се пръснаха.
— Торвалд Ном, заради всичко, което направи за мен, благодаря ти…
Даруджистанецът притича до купчината смет в дъното на уличката, бръкна в нея и вдигна кръвния меч на Карса.
— Дръж, приятелю. — Хвърли меча в ръцете на теблора. — И намини към Даруджистан след някоя година.
Последно махване за сбогом — и Торвалд вече го нямаше.
Синеокият — беше прибрал меча на един от убитите стражи — му махна с ръка.
— Стой до мен. В Ерлитан има пътища за изход, за които малазанците не знаят нищо. След мен, и тихо.
И тръгна. Карса застъпва тихо по петите му.
Пътят им лъкатушеше по безбройни улички, някои толкова тесни, че теблорът трябваше да върви на една страна — и гърбът му пак опираше в зидовете. Беше си помислил, че синеокият ще тръгне към кейовете или към някоя от градските стени, за да излязат в пустата земя на юг. Но вместо това се заизкачваха по единствения грамаден хълм в центъра на Ерлитан и скоро вече вървяха между отломките на десетки порутени сгради.
Спряха до една полусрутена кула. Без да се поколебае, синеокият се шмугна в тъмния зейнал вход. Карса го последва. Озоваха се в тясна камера с неравен под с разкъртени каменни плочи. Навътре смътно се виждаше втора врата и мъжът спря на прага и изсъска:
— Мебра!
Миг пауза, след което се чу:
— Ти ли си? Дрижна да ни благослови, чух, че са те заловили — а, тревогата там долу… браво…
— Стига приказки. Провизиите в тунелите ли са?
— Разбира се! Винаги. И твоето скривалище, включително…
— Добре. Сега се дръпни. Водя един приятел.
Отвъд входа се виждаха груби каменни стъпала — спускаха се в още по-дълбок мрак. Карса усети миризмата на Мебра, докато минаваше покрай него, чу го как вдиша рязко.
Синеокият мъж изведнъж спря.
— А, Мебра: не казвай на никого, че си ни видял. Дори на своите верни слуги на каузата. Ясно?
— Разбира се.
Продължиха надолу. Стъпалата бяха безброй и Карса си помисли, че стигат до земните недра. Най-сетне излязоха на равно. Въздухът бе натежал от влага, миришеше на сол, а камъните под краката им бяха влажни и хлъзгави. Във варовиковата скала бяха изсечени няколко ниши — и във всяка имаше кожени торби и вещи за път.
Водачът на Карса бързо закрачи към една от нишите, огледа я, пусна малазанския меч, който носеше, и издърпа нещо, което издрънча като верига.
— Вземи онази торба с храна — подкани го дребният мъж и кимна към съседната ниша. — Вземи и две телаби — дрехи де — и кожена броня. Фенерите ги остави — тунелът е дълъг, но няма разклонения.
— Къде води?
— Навън — отвърна кратко синеокият.
Карса замълча. Това, че животът му бе в ръцете на непознатия, никак не му харесваше, но поне засега не можеше нищо да направи по въпроса. Седемте града бяха по-странно място дори от градовете на Дженабакъз, Малинтаис и Дженабарис. Обитателите на равнините изпълваха този свят като паразити — повече племена, отколкото теблорът си беше мислил, че е възможно да съществуват, и беше ясно, че никак не се обичат. Макар това чувство да беше разбираемо за Карса — защото племената трябваше да не се обичат, — също така бе очевидно, че между децата на низините не съществува каквото и да било чувство за вярност. Карса беше урид, но също така беше теблор. Дребосъците от равнините като че ли бяха дотолкова обсебени от различията си, че нямаха понятие за това, което ги обединява.
Слабост, която можеше да се използва.
Скоростта на водача му беше енергична и макар раните на теблорите да се изцеряваха бързо, запасите от сила и здравина на Карса не бяха като някога. Постепенно разстоянието между двамата започна да се увеличава и в един момент Карса се оказа сам: вървеше в непроницаем мрак, опипваше грубата стена вдясно и единственото, което чуваше, бяха собствените му стъпки. Въздухът вече не беше влажен и той усети прах в устата си.
Стената под ръката му изведнъж изчезна. Карса залитна и спря.
— Добре се справи — каза синеокият някъде вляво от него. — Да тичаш приведен, както ти се налагаше… не е лесна работа. Погледни нагоре.
Карса бавно вдигна глава. Горе светеха звезди.
— В един овраг сме — продължи мъжът. — Докато излезем от него, ще се съмне. После имаме пет-шест дни през Пан’поцун Одан. Малазанците ще са по дирите ни, разбира се, тъй че освен всичко друго трябва да сме предпазливи. Да поотдъхнем. Пийни вода — слънцето е истински демон, ще ти вземе живота, ако може. Пътят ще ни води от едно място с вода до друго, тъй че няма да страдаме.
— Ти познаваш тази земя — отвърна Карса. — Аз — не. — Вдигна меча си. Но знай едно: няма да позволя повече да ме вземат в плен.
— На това му се казва силен дух.
— Нямах предвид това.
Мъжът се засмя.
— Знам. Ако толкова държиш, след като се измъкнем от този овраг, можеш да тръгнеш накъдето щеш. Това, което ти предложих, е най-добрата възможност да оцелееш. В тази земя има повече поводи за тревоги от малазанците. Върви с мен и ще се научиш да оцеляваш. Но както казах, изборът си е твой. Е, продължаваме ли?
Утрото изгря за света горе, преди да стигнат края на оврага. Макар да виждаха яркосиньото небе над главите си, продължаваха да вървят в студените сенки. Изходът беше белязан с нападали канари от придошъл поток.
Изкатериха се по склона и излязоха на изпепелена от зной земя с разронени скали, песъчливи речни корита, кактуси и трънливи храсти. Слънцето грееше ослепително и въздухът трептеше в мараня. Никой не се виждаше наоколо, нито имаше някакъв признак, че околността е обитавана от нещо друго освен от диви същества.
Синът на равнината поведе Карса на югозапад. Пътят им криволичеше, използваха всяко прикритие и отбягваха зъберите и билата на хълмовете, за да не се откроят на фона на небето. Не говореха — пазеха дъха си в изтощителния пек на дългия ден.
Късно следобед синът на равнината изведнъж спря и се обърна, изсъска някаква ругатня на родния си език и каза:
— Конници.
Карса бързо се извъртя, но не видя никого в пустия пейзаж зад тях.
— Усетих ги под краката си — измърмори мъжът. — Тъй. Значи Мебра е изменник. Е, някой ден ще му платя за предателството.
Карса също усети през мазолестите пети на босите си стъпала далечния тътен на конски копита.
— Щом си го подозирал този Мебра, защо не го уби?
— Ако убивах всеки, когото подозирам, компанията ми щеше да е доста оскъдна. Трябваше ми доказателство и вече го имам.
— Освен ако не е казал на някого.
— Тогава освен предател е и глупак — а и двете водят до същото фатално последствие. Хайде, трябва да объркаме малазанците.
Тръгнаха отново. Мъжът от равнината безпогрешно намираше пътеки, по които не оставяха следи. И все пак звукът от приближаващите ги конници се усилваше.
