— Ще трябва да се примирим с това — изръмжа Карса. — Още не съм свършил с тогова.
— Каква полза от това безсмислено мъчение?
Карса се поколеба, после въздъхна.
— Този тук е поробил цяло племе на Теблор. Духът на сунидите е прекършен. Търговецът на роби не е войник — не е заслужил бърза смърт. Той е побесняло псе — трябва да се вкара в колибата и да се убие…
— Убий го тогава.
— Ще го направя… след като го накарам да полудее.
Карса отново надигна Силгар и го метна на рамото си.
— Води, равнинецо.
Онзи изсумтя, но кимна.
След осем дни стигнаха до скрития проход през равнините на Пан’поцун. Малазанците бяха подновили гонитбата, но не ги бяха виждали от два дни, а това показваше, че усилието им да избягат е успяло.
Изкачваха се по стръмната скалиста пътека през целия ден. Силгар все още беше жив, гореше от треска и само от време на време се връщаше в съзнание. Бяха запушили устата му, за да не издава никакъв звук. Карса го носеше на рамо.
Малко преди да се смрачи, се добраха до билото и спряха на югоизточния ръб. Пътеката се виеше надолу към затулена в сенки равнина.
— Какво има натам? — попита Карса, след като смъкна Силгар на земята. — Не виждам долу нищо освен пустиня и пясъци.
— И е точно така — отвърна с благоговеен тон спътникът му. — А в самото сърце на тази пустиня е тази, на която служа. — Погледна Карса и добави с усмивка: — Мисля, че тя ще се заинтересува от теб…
Карса се намръщи.
— Защо името на моя народ толкова те развеселява?
— Развеселява? По-скоро ме ужасява. Народът на Фенн отдавна е забравил прежната си слава, но не чак толкова, че да не знаят древното си име. А вие и за това не можете да претендирате. Вашата раса е крачила по този свят още когато Т’лан Имасс са били от плът и кръв. От вашата кръв са произлезли Баргаст и Трелл. Вие сте Теломен Тоблакай.
— Не ги знам аз тези имена — изръмжа Карса. — Както не знам и твоето, равнинецо.
Погледът на дребния мъж се върна към смрачените земи долу.
— Името ми е Леоман. А тази, на която служа, Избраницата, пред която ще те отведа, тя е Ша’ик.
— Не съм ничий слуга — каза Карса. — Тази Избраница пустинята пред нас ли обитава?
— Самото й сърце обитава тя, Тоблакай. Самото сърце на Рараку.
Втора книга
Хладно желязо
5.
Само един ритник от крака на якия войник и паянтовата врата се отпра от пантите и излетя вътре. Войникът хлътна в полумрака, последван от другите от отделението. Отвътре се разнесоха викове и трясък на строшени мебели.
Гамът изгледа командир Блистиг.
Той сви рамене.
— Е, да, вратата не беше заключена — гостилница е, в края на краищата, макар че такова помпозно име за тази мизерна дупка е силно преувеличение. Все едно, важното е да се постигне подходящият ефект.
— Грешно ме разбрахте — отвърна Гамът. — Просто не мога да повярвам, че войниците ви го намериха тук.
На широкото лице на Блистиг се изписа смущение.
— Хм, ами, хващали сме и други, на още по-лоши места, Юмрук. Така става с… разбитите сърца. — Присви очи и погледна към улицата.
„Юмрук. Проклетата титла още щъка във вътрешностите ми като гладна врана.“ Гамът се намръщи.
— Адюнктата няма време да се занимава с войници с разбити сърца, командире.
— Нереалистично беше да пристигне тук с очакването, че ще разпали пламъците на отмъщението. Не можеш да разпалиш пепелта, макар че не ме разбирайте погрешно, желая й късмета на Богинята.
— Доста повече се очаква от вас — каза сухо Гамът.
Улиците бяха съвсем опустели по това време на деня, следобедният зной беше потискащ. Разбира се, дори и в други часове Ейрън не беше това, което бе някога. Търговията от север беше секнала. Като се изключеха малазанските бойни кораби и няколкото рибарски лодки, заливът и речното устие бяха празни. Раните още не бяха заздравели.
Отделението вече излизаше от гостилницата — носеха дрипав старец, който се дърпаше вяло. Беше целият оплескан от повърнато, малкото коса, която му бе останала, висеше като сиви нишки, кожата му беше почерняла от мръсотия. Войниците на Блистиг от Ейрънската градска стража запсуваха от непоносимата воня и побързаха да довлекат товара си и да го хвърлят в колата.
— Цяло чудо е, че изобщо го намерихме — каза командирът. — Наистина очаквах тоя кучи син да се е удавил.
Забравил за миг новата си титла, Гамът се обърна и се изплю на калдъръма.
— Ситуацията е недостойна, Блистиг. Проклятие, някакво подобие на военно приличие — на контрол, Гуглата да ме вземе — можеше да е възможно…
Командирът се вкочани от тона му. Всички стражи, струпани при задницата на колата, се обърнаха при
