— Добро заключение, момичето ми. Но се боя, че е невярно.
— Защо? Обясни.
Той отново се наведе над масата и почука с пръст по ръба на бокала й.
— С удоволствие. Колкото и своенравна да е нашата адюнкта, все пак използвах повода да й представя молбата си и тя я одобри.
— Каква молба? — запита напрегнато Лостара.
— Ами, сантименталността е моето проклятие, както вече споменах. Скъпи са спомените ми за времето, когато действахме заедно. Всъщност толкова скъпи, че помолих да станеш, хм, мой адютант. Командирът ти, разбира се, е уведомен…
— Аз съм капитан в Червените мечове! — сопна се Лостара. — Не съм Нокът, нито съм шпионин, нито у… — Преглътна последната дума.
Перла я погледна ококорено.
— Дълбоко съм наранен. Но тази вечер съм достатъчно великодушен, за да извиня невежеството ти. Може и да не намираш разлика между изкуството на тайното убийство и грубото понятие за убиване, но, уверявам те, тя съществува. Все едно, позволи ми да облекча страховете ти — задачата, която очаква двама ни, не включва по-гадната страна на професионалното ми призвание. Самата истина, момичето ми. Нуждата ми от теб в това предстоящо начинание зависи изцяло от две от многобройните ти качества. Първо — това, че като местна си запозната с положението в Седемте града. А второто — още по-важно — твоята неоспорима лоялност към Малазанската империя. Макар истинността на първото да е неоспорима, тепърва трябва да потвърдиш второто.
Тя го изгледа продължително, после кимна.
— Разбирам. Добре, на твое разположение съм.
Перла отново се усмихна.
— Чудесно. Вярата ми в теб беше абсолютна.
— Каква е тази мисия, с която се заемаме?
— Подробностите предстоят, след като поговорим лично с адюнктата тази вечер.
— Нямаш представа, така ли?
Той се усмихна още по-широко.
— Възбуждащо е, нали?
— Значи не знаеш дали ще включва атентат…
— Атентат? Кой знае? Но убиване? Със сигурност не. Хайде пий, момичето ми. Скоро трябва на всяка цена да тръгнем за двореца на покойния Върховен юмрук. Чувал съм, че адюнктата не понася закъсненията.
Всички бяха дошли рано. Гамът стоеше близо до вратата, през която щеше да се появи адюнктата, облегнат на стената и скръстил ръце. Пред него в дългата заседателна зала с нисък таван стояха тримата командири, повикани за първото тазвечерно заседание. Ако се съдеше по цялата подготовка, следващите няколко камбани време щяха да са интересни. При все това някогашният капитан в дома Паран се чувстваше някак застрашен.
Преди години беше обикновен войник, не от тези, които ги викат на военни съвети. Не се чувстваше много удобно като Юмрук — знаеше, че получената титла няма нищо общо с личните му заслуги. Тавори го познаваше, свикнала беше да го командва, възлагаше му задачи по организация, уговаряния на срещи, графици… но за домакинството на благородната фамилия. Изглежда, сега смяташе да го използва по същия начин, този път за цялата Четиринадесета армия. А това го превръщаше в администратор, не в Юмрук. Факт, за който никой от останалите присъстващи в тази стая не знаеше.
Притеснението, което изпитваше, не му беше присъщо и той съзнаваше, че честите изчервявания не са нищо повече от реакция на собственото му чувство за неадекватност. За момента обаче не можеше да изрази дори стеснителност, още по-малко — да се изчерви.
Адмирал Нок стоеше на няколко крачки от него — разговаряше тихо с импозантния командир на Червените мечове Тене Баралта. Блистиг се беше изпружил на един от столовете в другия край на масата с картите, най-далече от мястото, където щеше да седне адюнктата, когато започнеше заседанието.
Високият адмирал непрекъснато привличаше погледа на Гамът. Освен Дужек Едноръкия Нок беше последният командир от времето на императора. „Единственият адмирал, който не се удави.“ След внезапната смърт на двамата напански братя, Урко и Кръст, Нок бе получил цялостното командване на всички имперски флотилии. Императрицата го бе изпратила със сто и седем от корабите си до Седемте града, когато слуховете за предстоящ бунт стигнаха връхната си точка. Ако първият Юмрук в Ейрън не беше задържал ефективно тази флота в залива, може би Кучешката верига на Колтейн щеше да се предотврати. Всъщност въстанието може би щеше да е приключило. Но сега задачата с възвръщането на владенията обещаваше да е мъчително и кърваво начинание. Каквито и чувства да изпитваше адмиралът за всичко, което се беше случило и което вероятно предстоеше, не ги изразяваше външно: изражението му си оставаше хладно и безразлично.
Тене Баралта си имаше своите поводи за недоволство. Червените мечове бяха обвинени от Пормквал в измяна, въпреки че една от ротите им се бе сражавала под командата на Колтейн — и беше унищожена до крак. Първата заповед на Блистиг, след като Върховният юмрук напусна града, беше да ги освободят. Адюнктата бе наследила присъствието им, също както с оцелелите от Кучешката верига и Ейрънската стража. Тепърва предстоеше да се отговори на въпроса какво ще прави с тях. С всички тях.
Гамът съжаляваше, че не може да облекчи грижите й, но истината си беше, че Тавори никога не споделяше откровено мислите си. Юмрукът нямаше представа какво ще донесе тази вечер.
Вратата се отвори.
Съвсем в нейния стил, облеклото на Тавори беше добре скроено, но обикновено и буквално безцветно. Съвсем в тон с очите й, със сивите снопчета в червеникавата й, късо подстригана коса и с властното й, непривлекателно лице. Беше висока, с малко широки бедра, с прекомерно големи за фигурата й гърди. Служебният й отатаралски меч в ножницата на бедрото й беше единственият знак за имперската й титла. Носеше под мишница някакви свитъци.
— Стойте, или седнете, ако желаете — бяха първите й думи, преди да закрачи към пищно резбования стол на Върховния юмрук.
Гамът изчака Нок и Тене Баралта да седнат и ги последва.
Адюнктата също седна и сложи свитъците на масата.
— Темата на това заседание е организацията на Четиринадесета армия. Моля, останете с нас, адмирал Нок. — Взе първия свитък и го развърза. — Три легиона. Осми, Девети и Десети. Юмрук Гамът ще командва Осми. Юмрук Блистиг Девети, а Юмрук Тене Баралта — Десети. Изборът на офицери е право на всеки Юмрук. Съветвам ви да избирате мъдро. Адмирал Нок, освободете командир Алардис от флагманския ви кораб. Тя ще командва Ейрънската стража. — Пресегна се за втория ръкопис, без пауза. — Колкото до оцелелите от Кучешката верига и другите самостоятелни части, всички те се разформироват. Презачислени са и са разпределени в трите легиона. — Най-сетне вдигна очи и макар да забеляза стъписването, изписано на лицата им — на неговото също, — успя да го скрие добре. — След три дни ще направя преглед на частите ви. Това е всичко.
Четиримата мъже станаха, бавно и сковано. Адюнктата махна към двата разтворени свитъка.
— Юмрук Блистиг, вземете ги, ако обичате. Двамата с Тене Баралта може би ще пожелаете да се съберете в една от страничните стаи, за да обсъдите подробностите около новите ви части. Юмрук Гамът, вие може да се присъедините към тях по-късно. Засега останете при мен. Адмирал Нок, бих искала да поговоря с вас насаме по-късно тази вечер. Моля, постарайте се да бъдете на разположение.
Високият възрастен мъж се окашля.
— Ще бъда в трапезарията, адюнкта.
— Добре.
Тримата мъже излязоха.
След като двукрилата врата се затвори, адюнктата стана от стола си и пристъпи до старите гоблени на едната стена — и четирите стени бяха покрити с гоблени.
— Необичайни шарки, Гамът, не мислиш ли? Култура, обсебена от сложни комбинации. — Обърна се към
