— Лейтенантът иска главата ти на тепсия — измърмори един глас до него.
Стрингс въздъхна и притвори очи, вдигнал лицето си към следобедното слънце.
— Какво иска лейтенантът и какво получава не е едно и също, Корик.
— Ще получи тая наша пасмина тука — отвърна мъжът, в чиито жили течеше кръв на Сети, размърда широките си рамене и сплитовете дълга черна коса изплющяха по плоското му чело.
— Практиката е да се смесват новобранци с ветерани — рече Стрингс. — Напук на всичко, което си чул, в този град все пак има оцелели от Кучешката верига. Цял кораб с ранени морски пехотинци и уикци се е добрал тук, както чух. Освен това Ейрънската стража и Червените мечове. Няколко каботажни кораба на морската пехота също са стигнали дотук. Най-после, тук е и флотата на адмирал Нок, макар да допускам, че ще иска да запази силите си непокътнати.
— Че защо? — попита друг новобранец — жена. — Тръгваме на пустинна война, нали?
Стрингс я погледна през рамо. Ужасно млада, напомняше му за друга млада жена, която беше крачила в поход с него преди много време. Потръпна леко и отвърна:
— Адюнктата трябва да е глупачка, за да оголи флотата. Нок е готов да започне възвръщането на крайбрежните градове — можеше да започне още преди месеци. На империята й трябват подсигурени пристанища. Без тях на този континент с нас е свършено.
— Ами — измърмори младата жена, — според това, което чух, тази адюнкта май е точно това, което каза, старче. Благородничка е, нали?
Стрингс изсумтя, но не отвърна нищо и отново притвори очи. Притеснен беше, че момичето може да е право. Но пък Тавори беше сестра на капитан Паран. А Паран се беше доказал в Даруджистан. Най-малкото не беше глупак.
— Между другото откъде си получил този прякор, Стрингс3 — попита младата жена.
Фидлър се усмихна.
— Много е дълго за разправяне, момиче.
Железните й ръкавици тупнаха на масата и вдигнаха прах. Тя смъкна шлема — слугинята вече й носеше голямата халба с ейл, — дръпна стола и се тръшна, с много скърцане на броня и подгизнала от пот подплата между гърдите.
Един уличен хлапак й донесе съобщението. Тикна й в ръката къс зелена коприна с изписаните с дребен изящен почерк малазански думи: „Кръчмата на Танцьора, привечер.“ Лостара Юил беше по-скоро ядосана, отколкото заинтригувана.
В „Кръчмата на Танцьора“ имаше едно помещение: четирите му стени много държаха да убедят човек, че някога са били варосвани, но жалките останки от варта разкриваха кирпичения зид, оцапан с петна от вино като карта на някой пиянски рай. Ниският таван гниеше пред очите на самия собственик и на гостите, прахта се сипеше на облаци, осветени от ниското слънце, мятащо лъчи през предния прозорец: пяната на ейла в халбата пред нея вече бе придобила сивкав оттенък.
Посетителите бяха само трима: двама надвесени над играта на дървени тресчици и един самотник, който ломотеше нещо несвързано, замаян и клюмнал на стената до нужника.
Макар да беше рано, капитанът на Червените мечове вече гореше от нетърпение да види края на тази жалка загадка, доколкото изобщо можеше да се нарече загадка. Почти моментално се беше сетила кой е уредил тази тайна среща. И макар отчасти да я топлеше мисълта, че отново ще го види — при всичките му преструвки и маниерничене все пак беше чаровен мъж, — си имаше достатъчно задължения, за да се разправя с адютант на Тене Баралта. До този момент с Червените мечове се отнасяха като с войскова част, отделна от наказателната армия на адюнктата, въпреки че воините с действителен боен опит бяха малко… „А още по-малко — достатъчно смелите да приложат този опит в действие.“
Малодушието и апатията, възцарили се сред Ейрънската стража на Блистиг, не се споделяха от Червените мечове. Близки бяха загубили в Кучешката верига и на това щеше да се отвърне.
„Стига да…“
Адюнктата беше малазанка — непозната за Лостара и останалите Червени мечове; дори Тене Баралта, който се беше срещал с нея по три повода, все още не можеше да я прецени, да й вземе мярката. Вярваше ли Тавори на Червените мечове?
„Може би скоро ни предстои да разберем истината. Тепърва й предстои да даде нещо на нашата част. Ще ни включи ли в армията си? Ще се разреши ли на Червените мечове да се сражават с Вихъра?“
Въпроси без отговори.
А тя седеше тук и си губеше времето…
Вратата се отвори широко.
Бляскаво сиво наметало, обшити със зелено кожени дрехи, мургава, обгоряла от слънцето кожа, широко добродушно лице.
— Капитан Лостара Юил! Радвам се да ви видя отново. — Пристъпи към масата й, махна пренебрежително на приближилата се слугиня, вдигна два кристални бокала, които сякаш се появиха в ръцете му от небитието, и ги постави на прашната маса. Последва ги черна бутилка с дълго гърло. — Категорично ви съветвам да не пиете този местен ейл точно в това заведение, скъпа. Тази реколта е много по-подходяща за случая. От напоените със слънце южни склонове на Грис, където растат най-хубавите лозя, познати на този свят. Чудите се дали това мое мнение е сведущо, м-да. Абсолютно сигурно, девице драга, тъй като интересът ми към въпросните лозя е…
— Какво искаш от мен, Перла?
Без усмивката му да трепне, той наля двата бокала. Пурпурната течност заискри.
— Колкото и да ме терзаят чувствата, помислих си, че бихме могли да вдигнем чаши за старите времена. Вярно, бяха доста мъчителни времена, но все пак оцеляхме, нали?
— О, да — отвърна Лостара. — И ти продължи по своя път, към по-голяма слава, несъмнено. А аз — по своя. Към затворническата килия.
Нокътят въздъхна.
— Е да, нещастните съветници на Пормквал жестоко го подведоха, уви. Но сега виждам, че ти и твоите приятели, Червените мечове, отново сте на свобода, върнали са ви оръжията и мястото ви в армията на адюнктата е сигурно…
— Не съвсем.
Перла вдигна изискано вежда.
Лостара вдигна бокала си и отпи. Не усети вкуса на виното.
— Все още не знаем какви са намеренията на адюнктата за нас.
— Колко странно!
Капитан Юил се намръщи.
— Стига игри. Убедена съм, че знаеш за това много повече от нас…
— Уви, налага се да те разочаровам. Новата адюнкта е също толкова неразгадаема за мен, колкото и за вас. Сгреших в допускането си, че ще вложи усилия да възстанови щетите, понесени от славната ви част. И че няма да търси отговор на въпроса за лоялността на Червените мечове… — Перла отпи от виното и се отпусна на стола. — Освободиха ви от тъмницата, върнаха ви оръжията… забранено ли ви е да напускате града? Да посещавате щаба й?
— Само заседателната й зала.
Лицето на Нокътя светна.
— О, не сте единствени в това отношение, скъпа. Доколкото чух, освен неколцината избраници, които са я придружили дотук от Унта, адюнктата не е разговаряла с почти никой друг. Убеден съм обаче, че това положение много скоро ще се промени.
— Какво имаш предвид?
— Ами само това, че тази вечер ще се проведе военен съвет. На който твоят командир, Тене Баралта, несъмнено е поканен, както и командир Блистиг, и още цяла пасмина други, чиято поява несъмнено ще изненада всички. — Той замълча и зелените му очи се втренчиха в нейните.
Лостара бавно примигна.
— Ако е така, трябва на всяка цена да се върна при Тене Баралта…
