думите му. Блистиг пристъпи срещу Юмрука.
— Сега ме чуйте, и ме чуйте добре — тихо изръмжа той, а лицето му потрепери, очите му гледаха твърдо като желязо. — Стоях на проклетата стена и гледах. Като всички останали мои войници. Пормквал обикаляше в кръг като кастрирана котка — онзи историк и двете уикски деца виеха от мъка — всички гледахме — как пред очите ни посичат Колтейн и неговата Седма. И не стига това, ами Върховният юмрук изведе навън армията си и им заповяда да се разоръжат! Ако моите капитани не ми бяха донесли сведения, че Малик Рел е агент на Ша’ик, стражите ми щяха да загинат с тях. Военно приличие? Вървете при Гуглата с вашето военно приличие, Юмрук!
Гамът стоеше неподвижно, докато тирадата на командира не свърши. Не за първи път изпитваше на гърба си бича на неговия гняв. Откакто беше пристигнал със свитата на адюнкта Тавори, му бяха възложили ролята на офицер за свръзка, а това го извеждаше на предна линия в отношенията с оцелелите от Кучешката верига — както дошлите с историка Дюйкър, така и чакащите ги в града — Гамът се чувстваше като под обсада. Гневът изригваше отново и отново под мантията на благоприличието. Сърца, не само разбити, а пръснати, разкъсани на парчета, стъпкани. Надеждата на адюнктата, че оцелелите ще възкръснат — с помощта на местния опит да се укрепват легионите й с неопитни новобранци, — според Гамът изглеждаше все по-нереалистична с всеки ден.
Ясно беше също така, че на Блистиг му е все едно, че Гамът ежедневно докладва на адюнктата и че с основание може да очаква тирадите му да се предават на Тавори с обвиняващи подробности. Поради това късметът на командира беше дваж по-голям, защото до този момент Гамът не беше казал на адюнктата нищо. Донесенията му бяха изключително сдържани и той пазеше личните си наблюдения за себе си.
Така че сега само въздъхна и се приближи до колата, за да погледне лежащия в нея пиян старец. Войниците се отдръпнаха — все едно че Юмрукът им носеше зараза.
— Значи това е Скуинт — изхъмка Гамът. — Мъжът, който уби Колтейн…
— Беше жест на милост — сопна се един от стражите.
— Очевидно той не мисли така.
Нямаше отговор на това.
— Добре — обърна се Блистиг към отделението. — Откарайте го и го почистете. И да се затвори под ключ.
— Слушам, сър.
Колата потегли.
Гамът отново се обърна към Блистиг.
— Вашият съвсем явен план да ви лишат от ранг, да ви оковат във вериги и да ви върнат в Унта на първия кораб няма да успее, командире. Нито адюнктата, нито аз даваме пет пари за крехкото ви състояние. Подготвяме се за война и за тази война ще ни трябвате. Вие и всеки от вашите войници.
— По-добре да бяхме загинали с останалите…
— Но не сте. Имаме три легиона новобранци, командир. Опулени и с жълто на устата, но готови да леят кръвта на Седемте града. Въпросът е какво смятате да им покажете вие и войниците ви?
Блистиг го изгледа с яд.
— Адюнктата прави капитана на домашната си гвардия Юмрук, а от мен се чака да…
— Четвърта армия — сряза го Гамът. — В Първа рота, от самото й сформиране. Уикските войни. Двайсет и три години служба, командире. Познавах Колтейн, когато майка ви още ви е дундуркала в скута си. Пика ме удари в гърдите, но се оказах твърде упорит и не умрях. Командирът ми бе така добър да ме освободи и да ми намери достатъчно безопасен пост според него, в Унта. Да, капитан на гвардията в дома Паран. Но адски добре си го заслужих!
На устните на Блистиг се изписа кисела усмивка.
— Значи сте толкова щастлив, че сте тук, колкото и аз.
Гамът отвърна с мълчалива гримаса.
Двамата малазанци се върнаха при конете си.
Гамът се метна на седлото.
— Очакваме последният войнишки транспорт от остров Малаз да пристигне днес. Адюнктата иска всички командири да се съберат в заседателната й зала на осмата камбана.
— За какво? — попита Блистиг.
„От мен ако зависеше, щях да наредя да те задържат и да те екзекутират.“
— Просто гледайте да сте там, командир.
Широкото устие на река Меник бълваше кафява тинеста маса, протягаща се на половин левга навътре в залива. Подпрян на парапета на десния борд, Стрингс огледа напиращата вода, после вдигна очи към града на северния бряг.
Потърка наболата четина по дългата си челюст. Ръждивият цвят на брадата от младините му бе отстъпил на сиво… което за него си беше съвсем добре.
Град Ейрън не изглеждаше особено променен през годините, откакто го беше видял за последен път, като се оставеха настрана оределите кораби в залива. Същият димен покров, надвиснал над къщите, същият безкраен поток боклуци, пълзящи по течението, през което сега мудно пореше широкият тромав транспортен кораб.
Зачисленото му наскоро ново кожено кепе го жулеше по тила; сърцето му за малко щеше да се скъса, когато се наложи да захвърли старото, заедно с опърпаното кожено палто и оръжейния колан, свит от гвардееца на Фаладан, който нямаше вече нужда от него. Всъщност беше си задържал само едно притежание от предишния си живот, скрито на дъното на пътната му торба в каютата под палубите, и нямаше намерение да го открива пред никого.
До него се приближи друг мъж, подпря се небрежно на парапета и се загледа над водата към бавно приближаващия се град.
Стрингс не го поздрави. Лейтенант Ранал въплъщаваше в себе си най-лошото от малазанския команден кадър. Благородник, със звание, купено в град Кюон, нагъл, вдървен и праведен, и в същото време — готов да извади меча в изблик на гняв. Живо смъртно наказание за своите войници и това, че Стрингс бе от неговите войници, си беше много гаден късмет.
Лейтенантът беше висок, с възможно най-чиста кюонска кръв; светлокож, светлокос, с високи и широки скули, с прав дълъг нос, с пълни устни. Стрингс го намрази още щом го видя.
— Прието е старшият да се поздравява — подхвърли Ранал с подчертано безразличие.
— Поздравяването на офицерите ги убива, сър.
— Тук, на транспортен кораб?
— Влизам в навиците си — отвърна Стрингс.
— От самото начало беше ясно, че си го правил и преди, войник. — Ранал замълча и огледа меките черни пръсти на ръкавиците си. — Гуглата знае, достатъчно стар си, за да бъдеш баща на повечето от тези морски пехотинци, дето седят на палубата зад двама ни. Рекрутиращият офицер веднага те препоръча — нито си трениран, нито си ял бой, но ето, аз трябва да те приема като един от войниците ми.
Стрингс сви рамене и не отвърна.
— Рекрутиращият офицер — продължи след малко Ранал, зареял сините си очи към града, — каза, че от самото начало разбрала, че криеш нещо. Странно, според нея това — ти, по-точно — е ценен ресурс, дотолкова, че да предложи да те направя сержант. Знаеш ли защо ми се струва странно?
— Не, сър, но съм сигурен, че ще ми го кажете.
— Защото според мен си дезертьор.
Стрингс се надвеси още над парапета и се изплю във водата.
— Доста хора съм познавал, всички са си имали обяснения и две не са си съвпадали. Но има едно общо нещо между тях.
— И кое е то?
— Това, че никой от тях не е в служебните списъци, лейтенант. Насладете се на гледката.
Обърна се и закрачи към морските пехотинци, изтегнали се на средната палуба. Повечето отдавна се бяха съвзели от морската болест, но нетърпението им да слязат на брега се усещаше. Стрингс седна на дъските и изпружи крака.
