Напред, между нея и целта й, имаше още десетки стражи. Мъже… но не, не можеше да мисли сега за това. По-късно, с Ублала. За жалост невидимият й вътрешен гост не разбираше колко сладко е очакването. Познаваше само глада, а гладът трябваше да се уталожи. Естеството на живите неща, за разлика от мъртвите, помисли си тя. Припряността, неудовлетвореността, бремето на страстите. Беше забравила.
При входа на имението стояха четирима пазачи, по един от двете страни на двукрилата врата, другите двама — от двете страни на широките стъпала. Изглеждаха отегчени. На следващия етаж имаше тераси — малките им врати щяха да са защитени с прегради. Най-горният включваше три тавански помещения с триъгълни прозорци и стръмни, покрити с каменни плочи стрехи. Навътре покривът на имението беше плосък и с ниски стени, цяла гора от растения в големи саксии и ниски криви дръвчета. И скрити между тях пазачи.
Общо взето имението изглеждаше недостъпно.
Точно както й допадаше.
Тя тръгна към най-близката пристройка, сайвант с наклонен покрив, с лице към двора. Няколко предпазливи безшумни стъпки и спря до сайванта. И зачака.
Чуха се няколко силни удара — по входната врата.
Четиримата пазачи на входа на имението се изправиха и се спогледаха. На улицата и в уличката зад имението патрулираха поне осем от другарите им. За гост беше много късно, а и господарят Джерун Еберикт не си беше у дома. От друга страна, можеше да е негов пратеник. Но в такъв случай щеше да има сигнал от външния патрул. Шурк видя как заключиха, че става нещо необичайно.
Двама от пазачите тръгнаха към портата, с ръце на дръжките на мечовете.
Когато стигнаха до средата на двора, ударите секнаха. Те забавиха и извадиха оръжията. Две стъпки от портата.
Двете масивни крила рухнаха с трясък навътре и събориха и двамата под грамадата потрошено дърво и бронз. Инерцията на Ублала го отнесе напред, през падналите крила и мъжете под тях.
Пазачите до вратата се развикаха и хукнаха към великана.
— Кво съм ви напраил бе! — ревна Ублала или поне това бяха думите, които се счуха на Шурк — излязоха почти нечленоразделно заради кипналия му гняв, докато връхлиташе срещу двамата.
За миг Шурк се притесни — човекът й беше невъоръжен.
Мечовете изсвистяха. Ублала махна с ръка, все едно пропъждаше муха, и едното оръжие изхвърча във въздуха, а другото заора по каменните плочи в краката на великана. Замах с опакото на ръката и стъпалата на най-близкия пазач се отлепиха от земята. Другият пищеше и отстъпваше. Ублала се пресегна, спипа го за дясната ръка, дръпна го към себе си и изрева:
— Кво искаш ти бе?
И вдигна пазача и го разтърси. Дрънченето на бронята заглуши неразбираемия му рев. Нещастникът се отпусна в ръката му и зарита безпомощно. Ублала го пусна и вдигна глава.
Към него от двете страни на имението тичаха стражи.
Той изпъшка, обърна се и побягна през зейналата порта.
Шурк погледна към покрива. Горе имаше четирима, бяха зяпнали след бягащия гигант и тъкмо вдигаха късите си копия за мятане.
Но Ублала вече бе профучал през арката.
Шурк затича покрай стената. Запристъпва безшумно към стълбището, излезе на площадката и се шмугна през останалия без охрана вход. Чу как някой отвън извика да държат портата под око, но явно никой не се беше обърнал да погледне към входната врата.
Озова се в приемна със стени, покрити с фрески, описващи как Джерун отчаяно брани живота на крал Езгара Дисканар. Спря, извади нож, драсна мустаци на мъжественото му гордо лице, после продължи и влезе в просторно помещение, обзаведено като тронна зала, макар че тронът — пищно резбовано чудовищно изделие с висок гръб — беше просто в челото на дълга маса вместо върху подиум.
В ъглите на залата имаше врати, всички с богато резбовани рамки. И една пета, тясна и разположена в дъното — вероятно зад нея беше слугинският коридор.
Нямаше съмнение, че обитателите на къщата вече са се разбудили. Но нали бяха слуги — Длъжници до един, — щяха да се крият под наровете си, докато траеше цялата тази страшна шумотевица.
Тръгна към последната врата. Коридорчето зад нея беше тясно и слабо осветено. От двете му страни се редяха малки килии, скрити зад завеси — жалките жилища на слугинския персонал. Никаква светлина не струеше изпод завесите, но Шурк долови шумолене от една в средата на коридора и приглушено ахване от друга, по-близо и вляво.
Стисна ножа, стегнат под лявата й мишница, натисна здраво острието в ножницата и го измъкна с изскърцване. Още ахвания и уплашено скимтене.
Продължи с бавни стъпки по тесния коридор, като от време на време спираше, но не толкова дълго, че да предизвика нечий писък. Стигна до напречен коридор. Вдясно свършваше при кухнята. Вляво имаше стълбище, водещо както нагоре, така и към мазетата. Шурк рязко се извърна към коридора, по който бе минала, и изсъска:
— Спете. Само обикалям. Тук няма никой, милички. Отпуснете се.
— Кой е това? — попита някой.
— Кой го интересува? — отвърна друг глас. — Нали ти казаха, Прист: лягай да спиш.
Но Прист продължи:
— Само че не го познах…
— Да, и не си градинар, а си истински жив герой, а, Прист?
— Само казвам, че…
Шурк тръгна обратно и спря пред завеската на Прист.
Чу зад нея движение, но мъжът беше притихнал.
Тя дръпна настрана мръсното ленено платно и се шмугна в стаичката. Вонеше на кал и оборски тор. В тъмното едва успя да различи едрата присвита фигура до стената в дъното — мъжът бе дръпнал одеялото до брадичката си.
— А, Прист — промълви Шурк почти шепнешком и пристъпи още крачка напред. — Можеш ли да пазиш тишина? Надявам се, защото смятам да прекарам малко време с теб. — И добави, докато разкопчаваше колана си: — Не се притеснявай, ще е приятно.
Две камбани по-късно Шурк вдигна глава от мускулестата ръка на шумно хъркащия градинар и съсредоточено се вслуша. Горкият кучи син се беше изтощил бързо — дано Ублала да се справяше по- добре, — а и цялото това хленчене и скимтене беше отвратително. Щом ековете от камбаната заглъхнаха, се възцари тишина.
Пазачите се бяха върнали скоро след като се беше шмугнала в килията на Прист. Шумните приказки и лютите ругатни показваха, че Ублала се е измъкнал, макар помощта на домашния знахар, която потърсиха, да говореше, че е имало още един-два сблъсъка. Оттогава всичко се беше успокоило. Имението беше претърсено повърхностно, но не и жилищата на слугите, което намекваше, че на домашната стража не й беше хрумнало за отклоняване с цел проникване. Небрежност, показателна за липса на въображение. Общо взето както беше очаквала. Свръхнадменните господари страдаха от тази слабост. Инициативата бе нещо опасно, защото можеше да се сблъска с надутото самомнение на Джерун.
Шурк се измъкна от уморената детинска прегръдка на Прист, стана и тихо нахлузи дрехите и снаряжението си. Джерун трябваше да има кабинет в съседство с личните си покои. Хора като Джерун винаги имаха кабинети — обслужваха нуждата им от легитимност.
Защитите му щяха да са сложни, магията — скъпа и изпипана старателно. Но не толкова сложна, че да обърка един Финад. Следователно механизмите за изключването й щяха да са прости. Другото, което трябваше да се отчете, разбира се, бе фактът, че Джерун отсъстваше. Най-вероятно щеше да има допълнителни препятствия, които нямаше да може да се обезсилят. Подозираше, че обликът им ще е свързан с живота, тъй като другите видове бе по-лесно да се задействат неволно.
Тихичко пристъпи в коридора. Хъркане и сумтене на спящи и нищо друго. Доволна, Шурк отиде до напречния коридор и сви наляво. Докато се качваше, внимателно стъпваше по краищата на стъпалата, където свръзките намаляваха вероятността от издайническо изскърцване.
