Братята се обърнаха и го изгледаха и Бъг махна вяло с ръка:
— Добре де, аз съм долу.
След като се скри от очите им, Брис се окашля и каза:
— В двореца има фракции. Интриги. И както изглежда, някои хора искат насила да ме въвлекат, въпреки че единственото, което искам аз, е да остана лоялен към краля.
— Аха. А някои от тези фракции съвсем не са лоялни към краля?
— Не по начин, който може да се докаже. По-скоро е въпрос на претълкуване какво действие ще послужи най-добре на интересите на краля и кралството.
— Е, това са две съвсем различни неща. Кралските интереси спрямо интересите на кралството. Най- малкото предполагам, че те поне го виждат така, а кой знае, може и да са прави.
— Може, Техол, но имам съмнения.
Техол скръсти ръце и се загледа над града.
— Значи имаме фракцията на кралицата, която включва принц Квилас, канцлер Трайбан Гнол и Първия консорт Турудал Бризад. Пропуснах ли някого?
Брис зяпна брат си и поклати глава.
— Офицери и гвардейци, разни шпиони.
— И фракцията на самия крал. Цеда Куру Кан, Първи евнух Нифадас, Преда Унутал Хебаз и може би Първа конкубинка Нисал. И, разбира се, ти.
— Но аз не искам да съм в никаква фракция.
— Ти си Кралският защитник, братко. Доколкото разбирам, нямаш голям избор.
— Техол, безпомощен съм в такива интригантски игри.
— Тогава не казвай нищо. Никога.
— Какво ще ми донесе това?
— Ще ги убеди, че си по-умен от тях. И по-страшното — че знаеш всичко. Можеш да виждаш през маските им…
— Но аз не мога да виждам през маските им, Техол. Следователно не съм по-умен.
— Разбира се, че си. Просто трябва да го възприемеш като дуел. Всъщност да възприемаш всичко като дуел. Финт, париране, удар — това е то. Не е сложно.
— Лесно ти е да го кажеш — измърмори Брис.
Замълчаха, загледани към притъмнелия град. По пасажите край канала бяха запалили лампи, но самата вода бе черна като мастило, виеше се като ленти на забрава между тежките тромави сгради. Други светлини се полюшваха по улиците, понесени от хора, тръгнали по работата си. Въпреки светлините обаче над града господстваше тъмнината.
След малко Брис промълви:
— Мисля си за Хул.
— Не бих могъл да те обнадеждя много. Стремежите на брат ни нямат нищо общо със самосъхранението. Според мен си е наумил, че скоро ще умре.
Брис кимна.
— И ако може — продължи Техол, — докато умира, ще повлече надолу колкото може повече от Ледер. Само поради тази причина някой трябва да го спре. Категорично.
— А отмъщението на тези убийци ще се очаква от мен — каза Брис.
— Не непременно. В края на краищата ти си верен преди всичко на краля.
— Дори повече, отколкото на семейството си?
— Е, да.
— Ако не направя нищо, ще се приеме за страхливост. По-лошото е, че не мисля, че бих могъл да се изправя срещу убийците на Хул, без да посегна към меча.
— Може би ще трябва, Брис — отвърна Техол и добави: — Разбира се, аз не съм толкова обвързан от такива забрани.
Брис го изгледа продължително.
— Готов си да отмъстиш за Хул?
— Разчитай на това.
След малко Брис се усмихна. Техол го погледна и кимна.
— Така е идеално, братко. Когато се изправиш срещу тях, покажи тази усмивка. Ще внуши ужас в сърцата им.
Брис въздъхна и отново се загледа към града.
— Външно тримата изглеждаме толкова различни…
— И сме различни — отвърна Техол. — Свежда се до начините, а всеки от нас си е хванал своята пътека. В същото време, уви, всички трябва да живеем с еднакво, особено неприятно наследство. — Сви рамене и придърпа нагоре провисналите си гащи. — Три камъка в един бързей. Всеки подложен на същата буйна вода, но всеки оформен различно, според естеството си.
— И кой от нас е пясъчникът?
— Хул. Той е най-изроненият от всички ни. Виж, ти си базалт.
— А ти, Техол?
— Може би смесица от двата, което води до окаян резултат. Но мога да го преживея.
— Може би. Но ние останалите?
— Има един въпрос, по който можеш да ми помогнеш, братко.
— Така ли?
— Да предположим, че в двореца има хора, които записват скрита информация. Хора, които анализират разни събития, тенденции, такива неща.
— Цяла армия са, Техол.
— Така. Би ли могъл да направиш за мен някои дискретни проучвания?
— За какво?
— В Ледерас изчезват хора. Годишни бройки, от тоя сорт.
— Щом искаш. Защо?
— Засега — само от любопитство.
— Какво си намислил, Техол?
— Това-онова.
Брис се намръщи.
— Пази се.
— Добре. Това подуши ли го? Бъг вари чай.
— Не ми мирише на чай.
— Е, Бъг е пълен с изненади. Да слизаме. Аз поне съм жаден.
Шурк Елале видя как Ублала Пунг излезе на пътя на двамата пазачи, които идваха откъм ъгъла на външната страна на имението. Остана им време само колкото да вдигнат стъписано глави, преди да замахне. Изпука челюст, свитата му в юмрук ръка продължи замаха си и се стовари в слепоочието на другия. И двамата рухнаха. Ублала се спря за миг, погледна ги и тръгна да търси още.
Шурк излезе от сенките и се приближи до стената. По ръждивочервения камък бяха поставени прегради, но тя знаеше, че ще са свързани с опит за нахлуване на живо същество. С телесна топлина, с влажно дихание, с тупането на сърце. Свързаните с движение бяха много по-скъпи за поддържане и щяха да са ги запазили за главната постройка.
Стигна до стената, спря, за да се огледа за последен път, и бързо се изкатери.
По върха имаше набити остри като бръснач железни парчета, които се врязваха дълбоко в дебелите й кожени ръкавици. Докато се издърпваше нагоре, парчетата пробиха пластовете кожа и се забиха дълбоко в дланите й, което само укрепи хватката й. След това щяха да й зашият разрезите, за да не могат в тях да проникнат лишеи, насекоми и разни други твари.
Надигна горната част на тялото си и огледа двора долу. След като не видя никого, се прехвърли и се смъкна от другата страна. Издърпа лявата си длан от забилите се шипове и вкопчи пръсти в ръба, после освободи и дясната. Бързо се спусна и се присви в сенките под стената.
