— Да, да, Финад. Но аз искам мнението на войник. Готови ли са кралските войници и способни ли са да водят война?
— Смятам, че да, канцлер.
— Ще ви държа отговорен за това мнение, Финад.
— Нямаше да се осмеля да го изкажа, ако не бях готов да застана зад него, канцлер.
Внезапна усмивка.
— Чудесно. Кажете ми, взехте ли си вече жена? Мисля, че не сте, макар да се съмнявам, че някоя девица сред благородничеството би се поколебала пред такъв късмет. Съществуват много унаследени дадености, с които човек трябва да преживява, Финад, и начинът, по който им отвръща, предопределя облика на живота му, независимо дали е мъж, или жена.
— Извинете, канцлер. За какво намеквате?
— Фамилната ви история е добре известна, Финад, и аз храня дълбоко съчувствие към вас, както и към злочестите ви братя. В частност към Хул, за когото изпитвам най-искрена тревога, предвид склонността му да се въвлича в съдбоносни неща, които, строго казано, не са негова грижа. Признавам, че се терзая за него, тъй като не бих искал да имам повод да скърбя за вас и близките ви.
— Струва ми се, че сте твърде щедър в попълването на списъка ви от грижи, канцлер. Колкото до „унаследените дадености“, е, те са си моя работа, нещо, което несъмнено ще признаете. Колкото до Хул, допускам, че му приписвате твърде много власт в тези неща…
— Нима си въобразявате, че ви правя скрито предупреждение? — Гнол махна пренебрежително с ръка и продължи да крачи. — Обиждате ме, ако допускате, че съм такъв глупак. Нима един ловец на тюлени предупреждава тюлена за мрежата, стягаща се около него? Едва ли. Не, Финад, с вас приключих. Бъдете уверен, че няма да хабя повече съчувствие към вас и братята ви.
— Радвам се да го чуя — отвърна Брис.
Последва злъчен поглед.
— Моля затворете вратата след себе си на излизане, Финад.
— Разбира се, канцлер.
Брис излезе в коридора и въздъхна. Нищо не беше успял да научи за загатнатата вражда между Гнол и Куру Кан. Май не беше постигнал нещо повече, освен да добави и себе си към списъка от врагове на канцлера.
Последва втора, по-дълбока въздишка.
Нищо не притежаваше от твърдата решимост на Хул. Нищо — от лукавството на Техол. Единственото, което имаше, бе умението да борави с меча. А колко струваше това, след като нападателите му прилагаха инсинуации и заплахи в някаква словесна игра с ножове? За да отворят рани, които времето не беше изцерило?
Осъзна с неохота, че му трябва съвет.
А това означаваше пореден дуел, този път — със собствения му брат.
Техол поне нямаше желание да наранява. „Блудния да го благослови, той май няма никакви желания.“
— Това, което желая — заговори намръщено Техол, — е едно ядене, което наистина да започне с истинска храна. Нещо като основна предпоставка, че това, което ядеш, наистина е питателно на някакво основно ниво.
Вдигна едно от черните отпуснати листа, огледа го за миг и насила го натика в устата си. Сдъвка го и погледна свирепо Бъг.
— Господарю, има маймуни, за които банановите листа са любимата храна.
— Тъй ли? И видът им вече е изчезнал, нали?
— Не знам. Просто предавам разказа на един моряк, чух го в една кръчма.
— Бил е пияница и лъжец.
— О, значи го познавате?
Техол огледа стаята.
— Къде е Ублала? Трябва ми тук, за да може Шурк да оцени неговата…
— Дължина?
— Стойност. Къде е?
— На покрива. Скърби.
— О? На покрива — добре. Скърбенето — не. Дали му трябва някой, с когото да си поговори, как мислиш?
— С вас ли, господарю? Не.
— Още малко листа, ако обичаш. И не се скъпи със соса, или каквото е там.
— Второто е вярно.
— Каквото е там? Ти не знаеш ли?
— Не, господарю. Просто изтече. Може да е от листата или от нещо друго. Напомня за…
— Тепавичарници?
— Позна.
Техол пребледня и бавно остави паницата.
— Току-що си помислих нещо.
Бъг се облещи и също остави паницата си.
— Моля те, господарю, не задълбавай в тази мисъл.
— Все се връща.
— Мисълта?
— Вечерята. — И изведнъж стана. — Време е за малко чист въздух.
— Нещо против да те придружа?
— Ни най-малко, Бъг. Явно докато си готвил това ядене, здраво си се потрудил да пренебрегнеш впечатленията, които може да си получил. Разбирам, че това усилие може доста да те е изтощило. А ако не е, би трябвало да е.
Отвън се чуха стъпки и двамата се обърнаха. Завесата на входа се дръпна настрана.
— А, Шанд, тъкмо се чудехме кога ще дойдеш!
— Ти си лъжец и крадец, Техол Бедикт.
— Богове, с какви хора съм се събрал — измърмори Бъг.
Шанд нахлу в стаичката, Рисарх и Хеджун влязоха след нея.
Техол заотстъпва към задната стена, която съвсем не беше достатъчно далече.
— Излишно е да казвам, че съм впечатлен.
Шанд спря.
— От какво?
Беше стиснала юмруци.
— Ами от енергичността ти, от какво. В същото време разбирам, че нехайно съм пропуснал да насоча възхитителната ви енергия, Шанд. Вече ми е ясно, че вие — и трите всъщност — имате нужда от по-пряко включване в нечестивото ни начинание.
— Пак започва — изръмжа Рисарх.
— Трябва да го пребием, още сега и на място — добави Хеджун. — Виж какви ги върши. Шанд, само преди една камбана казваше, че…
— Млъкни — сряза я Шанд. — Пряко включване, каза. Най-после. Крайно време е, и никакви игри, никакви увъртания повече, кучи сине. Говори, за да си спасиш живота.
— Разбира се — отвърна с усмивка Техол. — Моля, отпуснете се, чувствайте се удобно…
— Достатъчно ни е удобно. Говори.
— Ами, не изглеждате много удобно…
— Техол…
— Е, щом настояваш. Значи така. Сега ще ви дам списък от имена, който ще трябва да запаметите. Хорул Естерикт от „Карголив“. Мирик Блънт, най-старият от фамилията Блънт, собственик на „Ледерийска
