други.
— А другите? И те ли са лоши?
Тя вдигна рамене.
— Те не говорят много. Освен една. Казва, че ще ме направи императрица. Искам да съм императрица.
— Е, аз не бих й вярвал на тази. Такива обещания са подозрителни.
— Това и Шурк ми го каза. Но звучи много хубаво. Иска да ми даде много вкусни неща.
— Внимавай с нея, момиче.
— Сънувал ли си някога дракони, татко?
— Дракони ли?
Тя пак вдигна рамене, обърна се и рече през рамо:
— Стъмва се. Трябва да убия някого… може би онзи художник…
Турудал Бризад, консортът на кралица Джанал, стоеше облегнат на стената, докато Брис Бедикт водеше последните упражнения на учениците си.
Публиката не беше нещо необичайно в тренировъчния му режим с личната кралска гвардия, но все пак Брис бе малко изненадан, че и Турудал е сред зрителите — повечето от тях владееха добре оръжията, с които водеше упражненията си. Консортът беше добре известен с ленивостта си — привилегия, която във времената на дядото на Брис нямаше да се допусне за един млад и здрав ледериец. Четиригодишната военна служба от седемнайсет години тогава бе задължителна. По онова време бе имало многобройни външни заплахи. Блуроуз на север, независимите непокорни градове-държави на архипелага в Морето на драконите и различните племена в източната равнина бяха притискали Ледер, тласкани срещу аванпостовете от един от цикличните експанзионистични режими на далечен Коланс.
Сега Блуроуз плащаше данък на крал Езгара Дисканар, градовете-държави бяха съкрушени, само шепа козари и рибари бяха останали по островите, а Коланс беше потънал в изолация след някаква гражданска война преди няколко десетилетия.
На Брис му беше трудно да си представи живот, в който да нямаш буквално никаква способност да се защитиш, поне след като си стигнал пълнолетие, но Турудал Бризад бе точно такова същество. Консортът дори беше изразил мнение, че е само предтеча, първопроходник на човешки живот, в който воюването ще бъде оставено на Длъжниците и душевноболните. Макар Брис да се беше изсмял, когато чу какво е казал Бризад, неверието му беше започнало да се разклаща. Ледерийската военщина все още беше силна, но все повече се обвързваше с икономиката. Всяка кампания предлагаше възможност за обогатяване. И сред цивилното население на търговци, занаятчии и всички онези, които обслужваха неизброимите нужди на цивилизацията, вече малцина си правеха труда да се обучават в бойни умения. Едно подмолно презрение вече обагряше отношението им към войниците.
„Докато не им потрябваме, разбира се. Или докато не открият начин да печелят от действията ни.“
Приключи упражнението и се позадържа, за да види кои ще напуснат залата и кои ще останат, за да се поупражняват сами. Повечето останаха и Брис бе доволен. Знаеше, че двамата напуснали са шпиони на кралицата в охраната. Иронията бе, че и всички останали знаеха тази подробност.
Брис прибра меча в ножницата и закрачи към Турудал Бризад.
— Консорт?
Леко кимване.
— Финад.
— Да не би да сте останали без работа? Не помня да съм ви виждал някога да идвате тук.
— Дворецът изглежда странно пуст, не мислите ли?
— Е, виковете определено са понамалели.
Турудал Бризад се усмихна.
— Принцът е млад, Финад. Някои изблици трябва да се очакват. Канцлерът би искал да поговори с вас, стига да ви е удобно. Разбирам, че сте се възстановили от загадъчното си изпитание?
— Кралските лечители както винаги проявиха цялата си вещина, консорт. Благодаря, че попитахте. Защо канцлерът иска да говори с мен?
Бризад сви рамене.
— Нямам право да питам. В случая съм само вестоносец, Финад.
Брис го изгледа и кимна.
— Приемам поканата на Трайбан Гнол. След една камбана?
— Смятам, че е добре. Да се надяваме, заради всички нас, че това няма да бележи усилване на сегашната вражда между канцлера и Цеда.
Брис се изненада.
— Има вражда? Не бях чувал. В смисъл, освен, хм, обичайния сблъсък на мнения. — Помисли и добави: — Споделям безпокойството ви, консорт.
— Хрумвало ли ви е, Финад, че мирът води до съперничества?
— Не. Това е безсмислено. Противоположното на мира е войната, а войната е краен израз на съперничеството. Според вашето твърдение животът се характеризира с люшкане между вражда по време на мир и вражда във война.
— Значи не е съвсем безсмислено — отвърна Турудал Бризад. — Ние съществуваме в състояние на постоянен стрес. Както вътрешен, така и във външния свят. — Сви рамене. — Можем да говорим за копнеж по равновесие, но душата ни изгаря от страст към разногласие.
— Ако душата ви е обезпокоена, скривате го добре, консорт.
— Това умение не липсва на никого от нас, Финад.
Брис кривна глава.
— Нямам склонност да се отдавам на съперничество. Не мога да се съглася с постановката ви. Все едно, време е вече да си тръгвам, консорт.
На път към жилището си се замисли над думите на Турудал Бризад. Тук като нищо можеше да се крие предупреждение, но освен очевидния навик, че нищо не е такова, каквото изглежда — а в двореца това се приемаше за даденост, — не можеше да се добере до потайните намерения на консорта.
Стресът беше в нагласата на ума, поне според Брис. Пораждаше се от гледната точка и оттенъка, през който човек гледа на света, а тези неща се оформяха от характера и възпитанието. Може би на някакво основно равнище борбата за живот пораждаше известен стрес, ала това не можеше да се оприличи с борбата, породена от активен ум, с хилядите му бури от желания, чувства, безпокойства и страхове, с неумолимия му диалог със смъртта.
Брис отдавна бе осъзнал какво го беше привлякло към военното изкуство. На военния свят, от единичния двубой до военните кампании, по природа му беше свойствен редукционизмът, диалогът в него беше прост и прям. Заплахи, пазарлъци, компромиси се отхвърляха от острието от ледерийска стомана. Самодисциплината налагаше мярка на контрол върху собствената съдба, което на свой ред смаляваше вредното въздействие на стреса още повече, след като на практикуващия военния занаят му станеше ясно, че смъртта често се сражава с помощта на слепия шанс, щом всичко друго се провали, тъй че човек нямаше друг избор, освен да приеме последствията, колкото и жестоки да са. Прости възгледи, над които човек можеше да поразсъждава в мигове на отдих, стига да реши — но никога, когато си лице в лице с врага.
Природните закони предполагаха определени ограничения и Брис бе доволен от това ясно налагане на предвидимост — достатъчно, за да укрепи скелето, около което градеше живота си.
Животът на Турудал Бризад беше много по-несигурен. Външността му и това, че беше привлекателен за други, бе изключителното му качество, а никакви грижи не можеха да задържат годините, които ги застрашаваха. Вярно, съществуваха алхимии и магии, които можеха да се впрегнат, за да се позапуши пробойната, но тъмният прилив не беше склонен на пазарлъци, тъй като съблюдаваше свои закони и тези закони бяха неумолими. Нещо по-лошо, ефикасността на Бризад се предопределяше от прищевките на други. Колкото и да беше професионален, всеки негов партньор потенциално представляваше бездънен кладенец от сурови емоции, копнеещ да сграбчи Бризад и да го впримчи. Външно, разбира се, имаше правила. Той беше консорт в края на краищата. Кралицата вече си имаше съпруг. Древни закони обвързваха консорта и му забраняваха официални връзки с мъж или жена. Турудал Бризад буквално не притежаваше
