Среднощни приливи

— За да ги използва за нещо много скъпо. Е, ще трябва да се оправи без тях.

— Джерун много ще се ядоса. — Харлест поклати глава. — Ще побеснее. Ще почне да ни гони и няма да спре, докато не ни намери.

— И тогава какво? Изтезания? Ние не изпитваме болка. Или ще ни убие? Ние вече сме умрели…

— Ще си прибере парите…

— Няма да ги намери, ако вече не съществуват.

Харлест се намръщи.

Шурк се усмихна, затвори кутийката и я заключи.

— Не че на нас ни трябват, нали? Това е все едно да хвърлиш Джерун от терасата или да го бутнеш по стъпалата — само че финансово вместо физически.

— Ама той ми е брат…

— Който те уби, но не ти позволява да умреш.

— Вярно.

— Значи излизаме през терасата. Имам един приятел, който скоро ще започне друга отвличаща атака. С мен ли си, Харлест?

— И ще ми направят остри нокти, нали?

— Обещавам.

— Да вървим тогава.

Вече почти се съмваше и земята димеше. Кетъл седеше на един изгърбен корен и гледаше бавно влачещия се през сухата трева около дървото крак — мъжът беше изгубил ботуша си при борбата. Тя видя как пръстите се размърдаха миг преди черната пръст да ги погълне.

Беше се борил упорито, но след като челюстта му беше отпрана и гърлото му се напълни с кръв, съпротивата му не продължи дълго. Кетъл облиза пръстите си.

Добре че дървото все още беше гладно.

Лошите под земята бяха започнали лова си, дращеха, пълзяха и убиваха всичко по-слабо. Скоро щяха да останат само шепа, но те щяха да са най-лошите. И тогава щяха да излязат.

Не го очакваше с охота. А тази нощ се помъчи много, докато намери жертва по улиците, някой с лоши помисли, озовал се там, където не трябваше да бъде по причини, които не бяха добри.

Наистина ставаше все по-трудно. Тя прокара оцапаните си с кръв пръсти през мръсната си коса и се зачуди къде ли са изчезнали всички престъпници и шпиони. Беше странно. И обезпокоително.

А приятелят й — онзи, който беше заровен под най-старото дърво — й беше казал, че е в капан. Не можеше да продължи повече, дори и с нейна помощ. Но помощ идваше, макар да не беше сигурна, че ще дойде навреме.

Замисли се за онзи мъж, Техол, който се беше отбил предната нощ, за да поговорят. Изглеждаше съвсем добър. Надяваше се да я навести отново. Може би той щеше да знае какво да направи… Завъртя се върху корена и се загледа към квадратната кула… Да, може би той щеше да знае какво да направи. След като кулата вече бе мъртва.

11.

Избелели платна се реят на хоризонта
тъй далече и далечни, че се стапят
ужасните слова,
изписани по здравото зебло.

Зная, че мои са думите,
мои са дирите, оставени от звяра
на моето присъствие;

предишното тогава и сетното сега,
миговете всички помежду
далечните платна понесени
на гребена на ветрове безумни —

те и сега кръжат:
сърцето вкаменено на моето аз,
солта на сълзите, които не пролях,
хапе очите ми.

Платната се реят избелели издигнати
високо над резката на света извита
и съм безпомощен, безпомощен да отговоря
дали се приближават, или бягат;

дали се приближават, или бягат нежелани мигове
в издутия корем
с нечути писъци така далече
и далече, и далече, и далечни.

„Този сляп копнеж“

Исбарат (от Брега)

Привлечен на брега, сякаш сред рояка от неписани истини в една тленна душа може да се намери признание за важността да застанеш на ръба на сушата, зареял поглед към неведомите морски дълбини. Поддаващ пясък и камъни под нозете — нашепващи за несигурност, хрущящи закани за разпад на всичко, което някога е било здраво.

Можеха да се съберат всички ярки символи на света, за да се отрази човешкият дух, и в последващия диалог се откриваше всеки смисъл, всеки оттенък и всяка нотка, надигаха се като легион пред очите му. И оставяха на онзи, който ги вижда, решението да избере признаване или да избере опровергаване.

Удинаас седеше на един полузаровен в пясъка дънер. Вълните шепнеха нещо на мокасините му. Не беше сляп и нямаше надежда за опровергаване. Виждаше морето такова, каквото е, разтворените спомени за миналото, видени в настоящето, и богата храна за бъдещето, самия лик на времето. Виждаше приливите с неизменния им шепот, щедрото шумолене, като кръв от студеното лунно сърце, ритъм на време, измерено и заради това — измеримо. Приливи, които човек не можеше да се надява, че ще задържи.