— Страх те, че Рулад представлява заплаха за мирния договор ли?
Бурук не откъсна поглед от пламъците.
— Мечът го възкреси. Или онзи, който го е направил и го е пратил на едурите. Успя ли да видиш острието? Напомня ми за една от Дъщерите, които те почитат — Пъстрата. Как се казваше?
— Сукул Анкаду.
— Може би съществува наистина. Богиня Едур…
— Съмнителен дар в такъв случай, защото едурите гледат на Сукул Анкаду като на капризно същество. Боят се от нея. Почитат Бащата Сянка и Дъщерята Здрач, Шелтата Лор. А в ежедневието — повече нея, отколкото него. — Серен допи чая и си наля пак. — Сукул Анкаду. Предполагам, че е възможно, въпреки че не си спомням нито една легенда или мит, в които някой от тях да се проявява толкова пряко. По-скоро прилича на култ към предците, основателите на племената, извисени до святи фигури, нещо такова. — Отпи и се намръщи.
— Това ще ви разкъса вътрешностите, Аквитор.
— Много късно е за това, Бурук.
— Добре, ако не е Анкаду, тогава кой? Този меч все пак дойде отнякъде.
— Не знам.
— И като че ли не ви интересува. Това равнодушие не ви отива, Аквитор.
— Не е равнодушие, Бурук, мъдрост е. Изненадана съм, че не схващаш разликата.
— Мъдрост ли е това, което отнема живота от очите ти, остротата от мислите ти? Мъдрост ли е това, което те прави безразлична към кошмарното чудо, на което станахме свидетели?
— Абсолютно. Какво друго може да е?
— Отчаяние?
— И какво имам аз, че да заслужава отчаяние?
— Едва ли аз съм този, който трябва да отговори на това.
— Вярно…
— Но все пак ще се опитам. — Бурук извади плоско шишенце, отпуши го и го надигна. Две бързи глътки, след което въздъхна и се отпусна. — Забелязвам, че сте чувствителна, Аквитор, което вероятно е добро качество за човек с вашата професия. Но сте неспособна да отделите работата от всичко останало. В края на краищата чувствителността е разпространен вид уязвимост. Прави човека лесно нараним, белезите от рани, които носиш по себе си, лесно могат да се отворят и да протекат от най-лекото бодване. — Отново отпи и лицето му се отпусна под въздействието на силния алкохол и нектара, отпуснатост, която се прокрадна и в думите му. — Хул Бедикт. Той ви отблъсна, но вие го познавате прекалено добре. Втурнал се е презглава. Към съдба, която си е избрал сам, и това или ще го убие, или ще го унищожи. Искаш да направиш нещо, може би дори да го спреш, но не можеш. Не знаеш как и го чувстваш като своя вина. Като свой недостатък. Слабост. Така заради съдбата, която ще го сполети, предпочиташ да обвиниш не него, а себе си. И защо не? По-лесно е.
Някъде по средата на упреците му тя предпочете да забие очи в горчивата утайка в чашата, която бе обгърнала с длани. Очите й обхождаха очукания ръб, после нагоре към пръстите, натикани в изподраскана оцапана кожа. Излъскана и потъмняла, със скъсани шевове, изпъната от кокалчетата на пръстите й. Някъде под кожата и подплатата имаше друга кожа — нейната, плът, мускули, жили и мазоли. И кости. Ръце — толкова необикновени инструменти. Сечива, оръжия, тромави и ловки, изтръпнали и чувствителни. При племенните ловци те можеха да говорят — пърхащи, красноречиви в мълчанието си жестове. Не можеха да вкусват. Не можеха да чуват. Не можеха да плачат. Но пък толкова лесно убиваха.
Докато от устата звуците се нижеха, непогрешимо оформени в знаци за страст, за красота, за ослепителна яснота. Или замъглени, или режещи тихо, убийствени и зли. Понякога — всичко това наведнъж. Езикът беше война, по-мащабна от гъмжило от мечове, копия и магия. Война, която водиш сам срещу всеки друг. Нарушавани и защитавани граници, набези и пробиви, полета, осеяни с трупове, гниещи като окапали плодове. Думи, все търсещи съюзници, все търсещи изразително правдоподобие в буйния си напор.
И осъзна, че е уморена. Уморена от всичко това. Мирът властваше в тишина, вътрешна и външна, в отчуждение и умора.
— Защо не казваш нищо, Аквитор?
Седеше сам и смълчан, с тежкото наметало от меча кожа върху изгърбените рамене, с меча с върха надолу между облечените в злато стъпала. Беше успял някак да отвори очи и те блестяха в сенките под наведеното чело, обрамчено от слепените с восък плитки. Дъхът му излизаше на тих хрип — единственият звук в огромната зала след дълго проточилата се, неестествено скована размяна на думи между Томад Сенгар и Ханан Мосаг.
Последната дума беше заглъхнала и бе оставила след себе си чувство на дълбока безпомощност. Никой от стотиците присъстващи благородници Едур не помръдваше, нито проговаряше.
Томад нямаше какво повече да каже в подкрепа на сина си. Някаква неуловима сила бе отнела властния авторитет на Томад и тя идеше, както с ужас осъзна Трул, от седналата фигура в черна кожа и бляскаво злато, от очите, светещи от тъмните кухини. От неподвижния меч.
Кралят-магьосник стоеше на подиума и очите му, хладни и преценяващи, бяха приковани в Рулад.
Мечът трябваше да се предаде. Ханан Мосаг ги беше изпратил, за да го донесат, и тази задача не можеше да се нарече изпълнена, докато Рулад не го връчеше на магьосника. Докато това не станеше, Феар, Бинадас, Трул, Терадас и Мидик Бун бяха лишени от чест.
Сега най-сетне всичко беше в ръцете на Рулад. Да направи жеста, да изцери тази рана.
Но Рулад не помръдваше.
Трул дори не беше сигурен дали брат му може да говори при тази ужасна тежест, стягаща гърдите му. Вдишваше и издишваше с мъчително усилие. Удивително беше дори това, че Рулад можеше да държи ръцете си около дръжката на меча. От подвижно гъвкаво момче се бе превърнал в нещо тромаво и чудовищно.
Въздухът в залата беше влажен и смрадлив. Миризмата на страх и на едва удържана паника се смесваше с дима от факлите и огнището. Дъждът отвън не спираше, дебелите дървени стени скърцаха под напора на вятъра.
Хриптенето секна и се чу тънък накъсан глас:
— Мечът е мой.
Очите на Ханан Мосаг блеснаха — някак страхливо.
— Не бива така, Рулад Сенгар.
— Мой е. Той ми го даде. Каза, че аз съм достойният, не ти. Защото ти беше слаб.
Магьосникът-крал се присви, все едно че го бяха ударили през лицето.
„Кой?“ Трул изстреля въпроса с рязък поглед към Феар. Очите им се срещнаха и Феар поклати глава.
Баща им вече се бе обърнал и гледаше Рулад. Вълна от чувства за миг пробяга по лицето му и сякаш го състари с векове.
— Кой ти даде този меч, Рулад? — отрони той.
Подобие на усмивка.
— Онзи, който вече властва над нас, татко. Онзи, с когото Ханан Мосаг е сключил договор. Не, не е от древните ни предци. Нов… съюзник.
— Не си ти този, който ще говори за това. — Гласът на краля трепереше от яд. — Договорът беше…
— Нещо, на което си смятал да измениш, Ханан Мосаг — прекъсна го с ярост Рулад и го изгледа гневно над дланите, свити около дръжката на меча. — Но това не е в нравите на Едур, нали? На теб, който трябваше да ни предвождаш, не може да се вярва. Дошло е време за промяна, магьоснико-крал.
И Рулад бавно се изправи. И застана, непоклатим и уверен, с високо вдигната глава. Мечата кожа се разтвори и се видяха лъскавите монети. Златната маска на лицето му се разкриви.
— Мечът е мой, Ханан Мосаг! Аз съм достоен за него. Ти не си. Хайде, говори, ако си готов да разкриеш пред всички тук тайната на това оръжие. Разкрий най-древната от всички лъжи! Говори, магьоснико!
— Няма.
