Стъпка напред; издрънчаха метални пластини.
— Тогава…
— Рулад!
— Замълчи, татко! На колене пред мен, Ханан Мосаг, и ми дай обет за братство. Не мисли, че ще те отхвърля — аз се нуждая от теб. Всички се нуждаем от теб. И от твоите К’риснан.
— Нуждаеш се? — Лицето на Ханан Мосаг се беше разкривило.
Рулад рязко се завъртя, блесналите му очи се приковаха в тримата му братя, един по един.
— Излезте напред, братя, и дайте своята клетва, че ще ми служите. Аз съм бъдещето на Едур. Терадас Бун. Мидик Бун. Излезте напред и ме наречете свой брат. Обвържете се с мен. Чака ни власт и могъщество, могъщество, каквото не можете да си представите. Елате. Аз съм Рулад, най-младият син на Томад Сенгар. Окървавен в битка, и…
Изведнъж се обърна — върхът на меча издраска по пода — и замърмори тихо, сякаш на себе си.
— Смъртта, вярата. Илюзия. Светът не е такъв, какъвто изглежда. Всички сме глупци. Каква… глупост. — И продължи все така тихо: — Падни на колене пред мен, Ханан Мосаг. Не е кой знае какво да се преклониш, нали? Ще познаем могъщество. Ще бъдем пак онова, което бяхме, което сме предназначени да бъдем. На колене, магьоснико-крал, и получи моя благослов.
Главата се вдигна отново — златен блясък в сумрака.
— Бинадас. Ти познаваш болката — от раната, упорстваща срещу цяра. Пристъпи напред и аз ще те освободя от тази болка. Ще изцеря раната.
Бинадас се намръщи.
— Ти не разбираш нищо от магия, Рулад…
— Ела тук!!
Крясъкът отекна под високия таван.
Бинадас потръпна и закуцука към него.
Златната ръка на Рулад се стрелна рязко напред, пръстите посякоха пред гърдите на брат му. Съвсем леко докосване и Бинадас залитна назад. Феар притича, за да го задържи. Бинадас обаче се изправи сам. Нищо не каза, но беше ясно, че болката в бедрото му вече я няма. Тялото му потръпна.
— Така — прошепна Рулад. — Хайде, братя мои. Време е.
Трул се окашля. Трябваше да проговори. Трябваше да зададе въпросите си, да каже онова, което никой друг нямаше да изрече.
— Видяхме те мъртъв.
— И се върнах.
— От силата на меча, който държиш ли, Рулад? Защо този съюзник ще дава на Едур такова нещо? Какво се надява да спечели този съюзник? Братко, племената са обединени. Ние спечелихме своя мир…
— Ти си най-слабият от нас, Трул. Думите ти те издават. Ние сме Тайст Едур. Нима си забравил какво означава това? Мисля, че да. — Огледа събралите се. — Мисля, че всички сте забравили. Шест жалки племена, шест жалки кралства. Ханан Мосаг имаше най-голяма амбиция. Достатъчна, за да завладява. Той беше необходим, но не може да постигне онова, което трябва да дойде сега.
Трул чуваше думите на Рулад — на брат си, когото познаваше — но през тях се прокрадваше и нещо друго. Странни, отровни корени — гласът на силата ли беше това?
Монетите глухо издрънчаха, щом Рулад се обърна към смълчаната тълпа отвъд вътрешния кръг.
— Едур са забравили за какво са предопределени. Кралят-магьосник е готов да ви отклони от онова, което трябва да сте. Мои братя и сестри — това сте вие всички тук за мен, и повече. Ще бъда вашият глас. Вашата воля. Тайст Едур са стигали много по-далече от крале и крале-магьосници. Очаква ни онова, което някога сме имали, но сме го изгубили отдавна. За какво говоря, братя и сестри? Ще ви дам отговор.
Трул се взря в Рулад. Империя. А всяка империя… има император.
— Император ли искаш да бъдеш, Рулад? — обади се Феар.
Брат му се извъртя към него и разпери ръце в умолителен жест.
— Нима те карам да извърнеш очи от ужас, Феар? От отвращение? О, та нима онзи роб не ме извая добре? Нима не съм най-красивото творение?
В тона му се прокрадна нотка безумие.
Феар не отговори. Рулад се усмихна и продължи:
— Трябва да ви кажа, тежестта вече не ме потиска. Чувствам се… необременен. Да, братко. Удовлетворен съм. О, това те стъписва? Защо? Нима не виждаш богатството ми? Бронята ми? Не съм ли най-дръзкият символ на воин Едур?
— Не съм сигурен какво виждам — отвърна Феар. — Наистина ли Рулад обитава това тяло?
— Умри, Феар, и с нокти издраскай пътя си обратно. Тогава се запитай дали пътят не те е променил.
— А озова ли се сред нашите предци? — попита Феар.
Смехът, с който отвърна Рулад, беше жесток. Той размаха меча във въздуха и взе свирепо за почест, с изящество, каквото Трул не беше виждал никога.
— Нашите предци! Горди призраци. Застанали в редици от по десет хиляди в дълбочина. Реват своя поздрав! Кръвен техен родственик бях, достоен да вляза в техния строй, в непоколебимата им защита на скъпите спомени. Срещу неизброимото войнство на невежеството. О, да, Феар, време е за
— Значи, ако се съди по тона ти, Рулад, си готов да отречеш всичко, което ни е скъпо. Готов си да отречеш вярата ни…
— А кой сред вас може да ме опровергае?
— Духовете-сенки…
— Те са Тайст Андий, братко. Роби на волята ни. И ще ти кажа това: онези, които ни служат, умряха от нашите ръце.
— Тогава къде са нашите предци?
— Къде? — Гласът на Рулад беше дрезгав. — Къде? Никъде, братко. Никъде не са. Нашите души напускат телата ни, напускат този свят, мястото ни не е тук. Никога не е било тук.
— Значи ще ни отведеш в дома ни, Рулад?
Очите блеснаха.
— Мъдър брат. Знаех, че първи ще намериш пътеката.
— Защо настояваш да коленичим пред теб?
Главата се килна настрани.
— Искам да се вречете в новата ни съдба. Съдба, към която
— И ще ни отведеш у дома?
— Да.
Феар пристъпи напред, после коленичи и сведе глава.
— Отведи ни у дома, императоре.
Трул чу в ума си звук.
Като от прекършен гръбнак.
И се обърна, както мнозина други, и видя Ханан Мосаг и неговия кадър магьосници, и загледа как магьосникът-крал слиза от подиума. И как коленичи пред Рулад. Пред императора на Тайст Едур.
Като прекършен гръбнак.
Водата го задърпа за прасците, завихри се около изтръпналите мускули и Удинаас с усилие се изправи. Вълните го блъскаха, караха го да залита. Кораби се появиха в устието на залива. Четири. Бавно напираха през мъглата, тъмните им корпуси над сивата вода приличаха на китове. Ушите му дочуваха глухото скърцане и плясъка на веслата. Делегацията беше пристигнала.
Имаше чувството, че стои върху ледени клинове и че назъбените им върхове са врязани в коленете му.
