Среднощни приливи

— Добре. А той знае ли го?

Още не.

— Така си и мислех. — Удинаас отново затвори очи. — Иди си, дух.

Вайвалът и аз сме съгласни по този въпрос, Удинаас. Трябва да излезеш на най-предната линия. Трябва да станеш безценен за Рулад. Кажи ми, искаш ли Пернатата вещица, или не?

Удинаас примига и се надигна.

— Какво?

Хайде, върви и ще видиш.

— Не и преди да ми обясниш това, Чезнещ.

Няма, робе. Иди в цитаделата. Служи на императора Едур.

Удинаас отметна одеялата и се пресегна за мокрите си мокасини.

— Защо не ме оставите всички на мира?

Тя те изнасили, Удинаас. Взе семето ти. Защо го направи това?

Той се вцепени.

— Менандори.

Кучката има кроежи, да. Никаква любов за Едур или Андий, не, не и тя.

— Какво общо има това?

Духът не отговори.

Удинаас потърка лицето си, обу се и стегна мокрите кожени връзки.

— Аз съм роб, Чезнещ. На робите не дават роби, а това е единственият начин, по който бих могъл да спечеля Пернатата вещица. Освен ако не се каниш да нахлуеш в ума й и да изкривиш волята й. В който случай няма да е Пернатата вещица, нали?

Приписваш ми сили, каквито не притежавам.

— Само за да подчертая колко нелепи са обещанията ти, Чезнещ. Хайде, млъкни. Отивам. — Стана и излезе от килията. Хулад се беше свил до огнището и топлеше нещо — супа или яхния.

— Говореше си сам, Удинаас. Не бива да го правиш.

— Точно това си говоря непрекъснато — отвърна той и тръгна към вратата, като пътьом взе наметалото за дъжд.

Дъждът се лееше като из ведро. Удинаас едва успя да различи закотвените в залива кораби. На брега имаше хора. Войници.

Дръпна качулката и тръгна към цитаделата, която доскоро бе на краля-магьосник.

„Служи на императора на Едур. А къде ще отведеш своя народ, Рулад Сенгар?“

Духовете-сенки, които пазеха входа, не го спряха. Той изкачи стъпалата, избута крилата на вратата и влезе, сподирен от плющящия дъжд. „Хайде, проклети Едур. Разпорете гърлото ми с острие. Прободете гърдите ми.“ Стражи в преддверието нямаше, завесите в другия край затваряха входа.

Той изтръска дъжда от наметалото и продължи напред.

Към завесите. И ги дръпна настрани.

И видя едурите. Коленичили. Всички коленичили пред бляскавия Рулад Сенгар, който стоеше на подиума, с меча, вдигнат в едната ръка над главата му. Меча кожа на раменете му, лице — разлюляна маска от злато, обкръжаваща дълбоките дупки на очните му кухини.

Не беше сляп значи. Нито осакатен. И ако това беше лудост, то сред гъстите течения в огромната зала се носеше отрова.

Удинаас усети как очите на императора се приковаха в него, така осезаемо, все едно хищни нокти се впиха в ума му.

— Приближи се, робе — изхриптя Рулад.

Надигнаха се глави и се заизвръщаха, щом Удинаас закрачи през тълпата и заслиза по терасите. Ледериецът не погледна ни едно от лицата, очите му останаха приковани единствено в Рулад Сенгар. Успя да зърне с периферното си зрение Ханан Мосаг, коленичил и с наведена глава, а зад него — неговите К’риснан, в същите раболепни пози.

— Говори, Удинаас.

— Делегацията пристигна, императоре.

— Ние с теб сме обвързани, нали, Удинаас? Роб и господар. Ти чу призива ми.

— Чух го, господарю. — Осъзна, че лъжите стават по-лесни.

— Делегацията чака в лагера на търговеца. Доведи ги при нас, Удинаас.

— Както заповядате. — Поклони се и с усилие пое заднешком по пътя към изхода.

— Няма нужда от това, Удинаас. Ничий гръб няма да ме оскърби. Иди и им кажи, че владетелят на Едур ще ги приеме.

Удинаас се обърна и излезе от залата.

Отново под дъжда и по моста. Самотата подканяше към размисъл, но Удинаас отказа тази покана. Мъглата на външния свят се отрази в ума му. Беше роб. Робите правеха каквото им заповядат.

Близо до търговските фургони изпод едно широко изпънато платно се виеше дим. Под платното стояха няколко души. Аквитор Серен Педак първа се обърна и го видя. „Да. У нея има повече, отколкото сама съзнава. Призраците я харесват, кръжат около нея като мушици около пламък на свещ. Тя дори не ги вижда.“ Видя, че каза нещо, после другите се извърнаха към него.

Удинаас спря малко извън платнището и сведе очи.

— Владетелят на Едур ви кани да дойдете в цитаделата.

Един от войниците изръмжа:

— Стоиш пред своя принц, ледериецо. Падни на колене или ще ти смъкна главата от раменете.

— Извади меча тогава — отвърна Удинаас. — Моят господар е Тайст Едур.

— Той е нищо — каза младият скъпо облечен мъж до войника и махна с ръка. — Най-после сме поканени. Първи евнух, ще ни водите ли?

Едър тежък мъж с лице, тъмно като облеклото му, пристъпи и застана до Удинаас.

— Аквитор, моля, придружете ни.

Серен Педак кимна, придърпа качулката над главата си и застана до Първия евнух.

Удинаас ги поведе по моста. Дъждът се изливаше на сиви пелени, шибани от силния вятър. Покрай дългите къщи на благородните фамилии, после — към стъпалата. Духовете-сенки пред портата на цитаделата се завихриха и Удинаас се обърна към Квилас Дисканар:

— Принце, телохранителите ви са нежелани.

Младият мъж се намръщи.

— Изчакайте тук с хората си, Финад.

Морох Неват изсумтя, но заповяда на гвардейците да се развърнат от двете страни на входа на цитаделата.

Духовете се отдръпнаха и отвориха коридор към двукрилата врата.

Удинаас закрачи напред и отвори крилата, пристъпи вътре и се обърна. На крачка зад него бяха Нифадас и Аквиторът, след тях — принцът, с помръкнало лице.

Първият евнух погледна намръщено завесата в другия край.

— Тронната зала е пълна с благородници Едур, нали? Защо тогава не чувам нищо?

— Очакват пристигането ви — отвърна Удинаас. — Владетелят на Тайст Едур стои на централния подиум. Външността му ще ви стъписа…

— Робе — заговори с презрителен тон Квилас, — не очакваме преговорите да започнат незабавно. Трябва само да бъдем обявени за гости…

— Не съм аз този, който може да ви го гарантира — прекъсна го невъзмутимо Удинаас. — Бих ви посъветвал да сте готови за всичко.

— Но това е нелепо…

— Да го приключваме тогава — каза Първият евнух.

Принцът не беше свикнал постоянно да го прекъсват и лицето му пламна. Аквитор Серен Педак заговори:

— Удинаас, от думите ти заключавам, че властта на Ханан Мосаг е била узурпирана.