Едва ли щеше да може да стигне до сушата. Всъщност всеки миг щеше да рухне в кипналата вода. Студът щеше да изпълни дробовете му, да нахлуе в ума му, докато всичко не свърши — в пълно съгласие с приемането на поражението.
Нокти се впиха в раменете му, повдигнаха го над прииждащите вълни и той се замята отчаяно, за да се отскубне. Остри нокти — пронизаха плътното наметало, прободоха плътта отдолу. Бе прекалено стъписан, за да може да изкрещи; усети само как тялото му изплющя във въздуха, как краката му се замятаха сред пръските вода.
И се озова проснат върху мокрите камъни на петнайсет крачки от линията на прилива.
Онова, което го беше извлякло, го нямаше, макар гърдите и гърбът да го пареха там, където се бяха вкопчили ноктите. Объркан и безпомощен, Удинаас успя да се обърне по гръб и зяпна безцветните облаци. Дъждът се изливаше върху лицето му.
„Локуи Вайвал. Не искаше да умра.“
Вдигна ръка и опипа наметалото си. Нищо скъсано. Добре. Иначе щеше да му е много трудно да обясни.
Усещането в краката под коленете се връщаше. Той се обърна и се надигна на четири крака. Мокър, разтреперан. Друг отговор не можеше да има за Рулад, съвсем ясно беше. Кралят-магьосник трябваше да го убие. „Стига да може.“
Убиваш го или се предаваш. А какво можеше да принуди Ханан Мосаг да се предаде? На едно едва пуснало кръв хлапе? Не. Отсичаш му ръцете, отрязваш му главата и го просваш по гръб. Изгаряш останалото на пепел. Унищожаваш чудовището. Защото Рулад Сенгар наистина беше чудовище.
По камъните зад него отекнаха стъпки. Удинаас седна и примига да махне капките дъжд от очите си. Вдигна глава и видя Хулад.
— Удинаас, какво правиш тук?
— Тя хвърли ли плочките, Хулад? Хвърли ли ги?
— Опита се.
— Опита се?
— Не успя, Удинаас. Крепостите бяха затворени — сляпа беше за тях. Изплашена. Никога не съм я виждал толкова изплашена.
— Друго какво стана?
— Не знам. Едурите още са в цитаделата.
— Не може всички да са там.
— Не. Само благородниците. Другите са по домовете си. Изпъдиха робите. Те няма къде да идат. Скриха се в гората. Мокри са до кости. — Подаде му ръка да му помогне да стане. — Да се прибираме. Ще се изсушим и ще се стоплим.
Удинаас се остави да го поведе към дома на Сенгар.
— Видя ли корабите, Хулад? Видя ли ги?
— Да. Спускат лодките, но посрещане май няма да има.
— Какво ли ще си помислят?
Хулад не отвърна.
Влязоха. Лъхна ги топлина. Пращенето на пламъците бе единственият звук. Хулад му помогна да свали наметалото си и ахна, щом смъкна ризата му.
— Какво е това?
Удинаас погледна намръщено почти почернелите отоци там, където се бяха вкопчили ноктите на Вайвал.
— Не знам.
— Приличат на раните на Пернатата вещица от онзи демон. Съвсем същите. Удинаас, какво става с теб?
— Нищо.
Като се бореха с течението на реката, трите лодки бавно се приближиха към южния бряг. Във всяка имаше десетина ледерии, повечето телохранители в пълна броня, със спуснати забрала на шлемовете.
Серен последва Бурук Бледия към брега — вървеше на четири стъпки след него. Явно поне в началото щяха да са единствените, дошли да посрещнат делегацията.
— Какво смяташ да им кажеш?
Бурук я погледна през рамо. От ръба на качулката му се стичаха капки.
— Надявах се ти да кажеш нещо.
Тя не му повярва, но оцени хапливостта му.
— Аз дори не съм наясно с протокола. Нифадас води делегацията, но принцът също е тук. Кого трябва да уважа първо?
Бурук сви рамене.
— Този, който е най-вероятно да се обиди, ако първо се поклониш на другия.
— Само ако съм решила съзнателно да нанеса оскърбление.
— Е, да. Не забравяйте, Аквитор, че от вас се очаква да не взимате страна.
— Може би трябва да насоча поклона си в пространството между двамата?
— При което и двамата ще заключат, че си се побъркала.
— Което поне ще е безпристрастно.
— А, хумор. Така е много по-добре, Аквитор. Отчаянието отстъпва пред очакването.
Стигнаха до брега, застанаха един до друг и загледаха приближаващите се лодки. Дъждът избра точно този момент, за да завали още по-силно — истински порой, трополящ по крайбрежните камъни и съскащ в разлюляната от речното течение и прилива вода. Лодките се замъглиха зад сивата му стена, почти изчезнаха, после изведнъж отново се появиха, първата заскърца и се разклати, щом се опря в сушата. Гвардейците заскачаха с плясъци във водата и излязоха на брега. Един тръгна към Бурук и Серен.
— Финад Морох Неват, от гвардията на принца. Къде са едурите?
Морох като че ли се беше обърнал към Серен, затова отговори тя:
— В цитаделата, Финад. Тук имаше… събитие.
— Какво в името на Блудния означава това?
Зад Финада и гвардейците му слуги бяха понесли над водата принц Квилас Дисканар. Първият евнух Нифадас беше отказал подобна помощ и газеше към брега.
— Много е сложно — отвърна Серен. — Лагерът на Бурук е точно от другата страна на моста. Можем да се скрием там от дъжда и…
— Оставете го дъжда — отсече Морох, завъртя се рязко и отдаде чест, щом принц Квилас Дисканар, заслонен под вдигнатия високо от двама слуги четириъгълен чадър, пристъпи и застана пред Бурук и Серен. — Ваше височество — изръмжа той, — изглежда, Тайст Едур са избрали точно този момент да бъдат много заети.
— Такова начало едва ли може да се нарече обещаващо — отряза Квилас и обърна сарказма си към Серен Педак. — Аквитор. Вярвам, че Хул Бедикт е избрал благоразумния курс и е напуснал това село?
Тя примига и се помъчи да прикрие тревогата си от значимостта, вложена във въпроса за Хул. „Толкова ли се страхуват от него?“
— Той е наблизо, принце.
— Възнамерявам да забраня участието му, Аквитор.
— Мисля, че поканата на краля-магьосник включва и него — бавно отвърна тя.
— Нима? И за едурите ли ще се застъпва сега Хул?
Бурук проговори чак сега:
— Принце, всички искаме да получим отговор на този въпрос.
Квилас се обърна към него.
— Вие сте търговецът от Трейт, нали?
— Бурук Бледия. — Дълбок поклон, след който едва успя да се изправи.
— Пиян търговец при това.
Серен се окашля.
