безпомощност, породила желанието за промяна. Брис Бедикт, ако техните призраци стояха сега с нас, тук, в бъдещия свят, където обитава нашата плът, тъй че да могат да видят какво е донесло деянието им, щяха да разберат, че всичко, което целяха, трябваше да се случи. Онова, което бе оковано в земята, е изкривило стените на своя затвор. До неузнаваемост. Отровата му се е разпръснала навън и е заразила света и всичко, което живее на него.
— Не ми оставяш никаква надежда — каза Брис.
— Съжалявам за това. Но не търси надежда сред вашите водачи. Те са хранилищата на отровата. Интересът им към теб е само до това, доколко могат да властват над теб. От теб искат дълг и покорство и ще те залеят с езика на възбуждащата вяра. Те търсят следовници и горко на онези, които оспорват или изричат предизвикателство.
— Цивилизация след цивилизация, всичко е едно и също — продължи тя. — Едно нашепване, и светът пада под тирания. Наплашените винаги са склонни да преклонят глава пред предусещаната необходимост, във вярата си, че тази необходимост налага съгласие, а съгласието — определена стабилност. В един свят, оформен в съгласие, несъгласните изпъкват, лесно ги жигосват и се справят с тях. Не съществува множество от перспективи, няма диалог. Жертвата придобива облика на тиранина, уверен в себе си и безкомпромисен, и войните се плодят като вредни твари. И загиват хора.
Брис се взря в огнената стихия, поглъщаща доскорошния великолепен град. Не знаеше името му, нито цивилизацията, която го беше родила, но си помисли, че не това е важното.
— В твоя свят — продължи призрачната фигура — едно пророчество се доближава до своя азимут. Ще се извиси един император. Ти си от цивилизация, която приема войната като продължение на икономиката. Купищата кости се превръщат в основа на вашите търговски пътища и вие не виждате нищо нередно в това…
— Някои от нас виждат.
— Неуместно. Вашето наследство от унищожени култури само изрича своята истина. Вие възнамерявате да завладеете Тайст Едур. Вие твърдите, че всяко обстоятелство е различно, уникално, но обстоятелствата не са нито различни, нито уникални. Вашата военна мощ доказва добродетелността на вашата кауза. Но ще ти кажа следното, Брус Бедикт: няма такова нещо като предопределеност. Победата не е сигурна. Вашият враг изчаква, сред самите вас. Врагът ви се крие, без да му е нужна маскировка, понеже войнствеността и внушената заплаха са достатъчни, за да ви накарат да извърнете поглед. Врагът говори с вашия език, взима вашите думи и ги използва срещу вас. Осмива вашата вяра в истини, защото се е превърнал в арбитъра на тези истини.
— Ледер не е тирания…
— Ти приемаш, че вашата цивилизация е олицетворена във вашия мил и добронамерен крал. Не е. Вашият крал съществува, защото е преценено, че е приемливо да съществува. Управлява ви алчността, чудовищен тиранин, сияещ от злато. Тя не може да бъде надвита, само унищожена. — Махна отново към огнения хаос долу. — Това е единствената надежда за спасение, Брис Бедикт. Защото алчността убива себе си, когато няма какво повече да трупа, когато от безбройните легиони черноработници останат само грамади от кости, когато грозният лик на глада се види в огледалото… Богът е паднал. Сега се е присвил и сее опустошение. Възход и падение, възход и падение, и с всеки нов възход водещият дух е по-немощен, по- слаб, по-здраво прикован към визия, лишена от надежда.
— Защо този бог ни причинява всичко това?
— Защото не познава нищо друго освен болка и копнее само да я сподели, да я прехвърли на всичко, което живее, всичко, което съществува.
— Защо ми показа всичко това?
— Направих те свидетел, Брис Бедикт, на символа на вашата гибел.
— Защо?
Фигурата замълча за миг, после каза:
— Посъветвах те да не търсиш надежда от вашите водачи, защото те ще те подхранят само с лъжи. И все пак надежда съществува. Потърси я, Брис Бедикт, у оногова, който стои редом до теб, от странника от другата страна на улицата. Намери кураж у себе си, за да прекосиш улицата. Не гледай нито към небето, нито към земята. Надеждата съществува и нейният глас е състраданието и искреното съмнение.
Сцената започна да гасне.
Фигурата до него проговори за сетен път:
— Това е всичко, което исках да ти кажа. Всичко, което мога да ти кажа.
Той отвори очи и видя, че стои пред могилата. Денят вече гаснеше. Кетъл все така държеше ръката му с хладните си пръсти.
— Сега ще ми помогнеш ли? — попита тя.
— Обитателят на гробницата нищо не спомена за това.
— Никога не го прави.
— Буквално нищо не ми показа за себе си. Аз дори не зная кой е или какво е.
— Да.
— Никакво усилие не направи да ме убеди в… нищо. И все пак видях… — Брис поклати глава.
— Той има нужда от помощ, за да се освободи от гробницата. Други неща се опитват да се измъкнат навън. И ще го направят. Мисля, че ще е скоро. Те искат да ме наранят, и всеки друг.
— А този, на когото ще помогнем, ще ги спре?
— Да.
— Какво мога да направя?
— Трябват му два меча, От най-доброто желязо, каквото има. Прави остриета, двуостри, с остър връх. Тънки, но здрави. Тесни дръжки, тежки ефеси.
Брис помисли.
— Би трябвало да мога да намеря нещо в оръжейната. Иска да ги донеса тук?
Кетъл кимна.
„Трябваше му помощ. Но не помоли за нея.“
— Добре. Ще го направя. Но ще говоря с Цеда за това.
— Вярваш ли му? Той иска да знае вярваш ли на този Цеда?
Брис отвори уста да отговори, да каже „да“, но спря. Обитателят на гробницата беше могъщо същество, може би твърде силно, за да бъде държано под контрол. Тук нищо нямаше да се хареса на Куру Кан. Но имаше ли избор Брис? Цеда го беше изпратил тук, за да открие какво е сполетяло Азата.
— Азатът… мъртъв ли е?
— Да. Беше много стар, много изнемощял. Толкова дълго се борих.
— Кетъл, още ли убиваш хора в града?
— Не много. Само лоши хора. По един-двама всяка нощ. Някои дървета още са живи, но вече не могат да се хранят от кръвта на кулата. Тъй че им давам друга кръв, за да могат да се борят да задържат долу лошите чудовища. Но дърветата също умират.
Брис въздъхна.
— Добре. Утре ще дойда пак, Кетъл. С мечовете.
— Знаех си, че може да те харесам. Знаех, че ще си добър. Заради брат ти.
Тези думи го накараха да се намръщи. После въздъхна отново. И леко издърпа ръката си от хватката на мъртвото дете.
— Пази се, Кетъл.
— Толкова хубаво си спях — каза Техол. Вървеше до Бъг.
— Вярвам ти, господарю. Но ти помоли за тази среща.
— Не очаквах толкова бърз отговор. Каза ли им нещо, че да се заинтересуват прекалено?
— Разбира се. Иначе нямаше да получим тази среща.
— О, това е лошо, Бъг. Казал си им името ми?
— Не.
— Разкрил си нещо от големия ми план?
