— Не.
— Е, какво си им казал тогава?
— Казах, че парите не са проблем.
— Не са проблем? — Техол забави крачка и дръпна Бъг. — Колко съм готов да им платя според теб?
— Не знам — отвърна Бъг. — Представа нямам що за контракт искаш да сключиш с Гилдията на ловците на плъхове.
— Това е, защото още не го бях решил!
— Е, а сега решил ли си го, господарю?
— Мисля. Надявам се да ми хрумне нещо, докато стигнем.
— Значи
Лицето на Техол светна.
— Прав си, би могло, наистина. Следователно парите не са проблем.
— Точно така.
— Радвам се, че сме съгласни. Ти си чудесен слуга, Бъг.
— Благодаря, господарю.
Скоро спряха пред Къщата с люспите и Техол зяпна разюзданата вакханалия на гризачите по фасадата.
— Всички гледат в мен.
— Наистина се създава това впечатление, нали?
— Не обичам да съм единственият фокус на внимание на хиляди плъхове. Какво знаят те, а аз не го знам?
— Предвид размера на мозъците им — не много.
Техол погледа още миг нагоре, после бавно примига и изгледа накриво Бъг. Пет секунди. Десет.
Слугата запази безизразна физиономия. Накрая се окашля и рече:
— Е, май трябва вече да влизаме, нали?
Секретарят седеше както и през деня, наведен според Бъг над същата счетоводна книга. И този път не си направи труда да вдигне глава.
— Подранихте. Очаквах точност.
— Не сме подранили — каза Техол.
— Не сте ли?
— Не, но тъй като камбаната вече бие, още някоя приказка от ваша страна и ще закъснеем.
— Не съм виновен аз. В нито един пункт от този глупав разговор. Нагоре по стълбите. На горния етаж. Има само една врата. Чукнете веднъж и влезте, и Блудния да ви е на помощ. А, слугата може да остане тук, стига да не ми бърка пак в очите.
— Няма да остане тук.
— Няма ли?
— Не.
— Е, хубаво. Махайте ми се от очите, и двамата.
Техол поведе покрай бюрото и почнаха да се изкачват.
— Бъркал си му в очите?
— Прецених, че ще помогне да му привлека вниманието.
— Доволен съм, макар и малко притеснен.
— Обстоятелствата наложиха крайни мерки от моя страна.
— Често ли се случва?
— Боя се, че да.
Излязоха на площадката. Техол пристъпи напред и чукна по вратата. Последен поглед през рамо към Бъг, подозрителен и преценяващ, след това отвори широко вратата и влязоха.
Вътре гъмжеше от плъхове. Покриваха пода. Масата. Рафтовете. Катереха се по кристалния полилей. Клечаха по раменете и надничаха от гънките на дрехите на шестимата членове на управителния съвет, насядали от другата страна на масата.
Стотици лъскави като мъниста очички се бяха приковали в Техол и Бъг, заедно с тези на тримата мъже и трите жени, които бяха ядрото на Гилдията на ловците на плъхове.
Техол придърпа панталоните си.
— Благодаря на всички ви за…
— Ти си Техол Бедикт — прекъсна го жената, която седеше най-вляво. Общо взето представляваше колекция от сферични форми: лице, глава, рамене, гърди — и малки, тъмни и лъскави като втвърдена смола очи. В гъстата й, спускаща се на вълни черна коса имаше поне три плъха.
— Аз пък съм любопитен — каза усмихнато Техол. — Какво търсят тук всички тези плъхове?
— Безумен въпрос — сопна се мъжът до кълбестата жена. — Ние сме Гилдията на ловците на плъхове. Къде според вас да държим тези, които сме хванали?
— Мислех, че ги убивате.
— Само ако откажат да се закълнат — отвърна мъжът и по някаква необяснима причина натърти на последната дума с ръмжене.
— Клетва? Как се заклеват плъхове?
— Не е твоя работа — отвърна жената. — Аз съм Оникс. До мен седи Сцинт. По-нататък поред: пред теб е майсторът Ормли, Глистен, Бубърд и Руби. Техол Бедикт, заради теб претърпяхме загуби от вложенията си.
— От които несъмнено сте се възстановили.
— Не това е въпросът! — каза Глистен. Беше руса и толкова дребничка, че над масата се показваха само раменете и главата й. Купища плъхове ситнеха неспокойно пред нея и я принуждаваха от време на време да надигна глава, за да не го изпуска от очи.
— Доколкото помня, загубихте малко по-малко от половин пик — каза Техол.
— Откъде знаеш? — попита строго Сцинт. — Само ние знаем това!
— Само предположение, уверявам ви. Все едно, контрактът, който предлагам, е за равностойна сума.
— Половин пик!
Усмивката на Техол се разшири.
— А, вече спечелих пълното ви внимание. Чудесно.
— Това е абсурдна сума — намеси се Оникс. — Какво ще искаш да направим за нея, да завладеем Коланс?
— Бихте ли могли?
Ормли се намръщи.
— Защо ще го искаш от нас, Техол Бедикт?
— Трудничко ще е — притеснено промърмори Глистен. — Недостигът ни на човешки ресурс…
— Трудно — прекъсна я Сцинт, — но не и невъзможно. Ще трябва да привлечем от островните ни ядра…
— Чакайте! Не се интересувам от завладяване на Коланс!
— Ти си от онези хора, дето непрекъснато си променят решенията — каза Оникс, отпусна се назад и един плъх с писък изхвърча от косата й и тупна на пода някъде зад нея. — Не понасям да работя с такива хора.
— Не съм си променил решението. Не аз повдигнах въпроса за Коланс. Всъщност беше майстор Ормли…
— Е, той също не може да си променя решението. Двамата сте създадени един за друг.
Техол се обърна към Бъг.
— Не съм нерешителен, нали? Кажи им, Бъг. Кога изобщо си ме виждал нерешителен?
Бъг се намръщи.
— Бъг!
— Мисля!
Гласът на Глистен се чу иззад един особено голям куп плъхове.
