— Боя се, че е много късно. Така става, когато човек не иска да се обвърже.
И побърза да излезе.
Докато вървеше по стихналите улици, се замисли за думите си. Трябваше да си признае, че беше обезпокоен. Някои от слуховете звучаха достатъчно загадъчно, за да се досети човек, че тази война няма да е като другите, които беше водил Ледер. Сблъсък на воли и стремежи, а под това — гмеж от съмнителни предположения и подозрителни чувства. Дотук нямаше да е с нищо по-различно от всяка война. Но този път изходът съвсем не беше сигурен и дори представата за победа изглеждаше някак объркана и изплъзваща се.
Прекоси площад Бърл и стигна до складовия район, зад който беше уличката, водеща към дома му. Спря да придърпа неравните си ръкави и да стегне панталоните и се намръщи. Дали не отслабваше? Трудно беше да се разбере. Вълната се разтягаше в края на краищата.
От близките сенки пристъпи фигура.
— Закъсня.
Техол се сепна.
— За какво?
Шурк Елале спря на две крачки от него.
— Чаках те. Бъг направи супа. Къде беше?
— А ти какво търсиш тук? — попита Техол. — Трябва да си там долу. Това е опасно…
— Трябва да поговоря с теб — прекъсна го тя. — За Харлест.
— Какво има?
— Иска си острите зъби и нокти. Само това слушаме. Зъби и нокти, зъби и нокти. Прилошава ни. Къде е Селуш? Защо не си го уредил вече? Държиш се с нас като с трупове, но дори и мъртвите си имат нужди, нали знаеш.
— Е, не, не го знаех. Все едно, кажи на Харлест, че Селуш работи по това, всъщност може би и в момента. Острите решения идат.
— Не ме карай да се смея.
— Извинявай. Трябва ли ти плънка?
— Какво?
— Ами, ъъъ, още билки, такива неща.
— Не знам. Трябват ли ми? Мириша ли на нещо?
— Не. Само на хубави неща, Шурк. Уверявам те.
— Напоследък уверенията ти все по-малко ме вдъхновяват, Техол Бедикт.
— Какви ужасни думи! Сбъркахме ли нещо?
— Кога се връща Джерун Еберикт?
— Скоро, както се оказва. Нещата сигурно ще станат доста възбуждащи.
— Може да ме възбуди едно нещо и само едно, и то няма нищо общо с Джерун Еберикт. Но искам да открадна отново. Каквото и да е, от когото и да е. Само ме насочи. Където и да е.
— Ами, Данъчното хранилище, разбира се. Но то очевидно е недосегаемо. Или, чакай да видим… кралската съкровищница. Но пак е невъзможно.
— Данъчното. Да, изглежда предизвикателно.
— Няма да успееш, Шурк. Никой не е успявал, включително Зеленото прасе, който като магьосник почти не отстъпваше на самия Цеда…
— Знам го Зеленото прасе. Страдаше от свръхсамоувереност.
— Заради което свърши с откъснати крайници.
— Какво искаш да ти се открадне от Данъчното хранилище?
— Шурк…
— Какво?
Техол се озърна.
— Добре. Искам да разбера кой лихвар държи най-големия дял от кралския дълг. Кралят прави заеми с широка ръка и не само за да финансира Вечния дом. Тъй че: кой и колко. Същото — за кралица Джанал. И каквото е направила в името на сина си.
— Това ли е всичко? Никакво злато? Никакви диаманти?
— Точно така. Никакво злато, никакви диаманти, никакво оставено доказателство, че някой е влизал там.
— Мога да го направя.
— Не можеш. Ще те хванат. И ще те разчленят.
— О! И ще боли, така ли?
— Може би не, но едва ли ще е приятно.
— Няма да ме хванат, Техол Бедикт. Е, а от кралската хазна какво искаш?
— Сметка.
— Искаш да знаеш какво е сегашното състояние на съкровищницата?
— Да.
— Мога да го направя.
— Не можеш.
— Защо не?
— Защото дотогава ще са те разчленили.
— Което ще ми позволи да се промуша през места, където иначе няма да мога.
— Шурк, те и главата ще ти резнат. Това е последното, което правят.
— Наистина? Какво варварство.
— Както казах, ще ти е ужасно неприятно.
— Така си е. Е, ще гледам да съм предпазлива. Не забравяй — дори една глава може да смята.
— Какво искаш да направя, да ти резна главата и да я хвърля в съкровищницата? Вързана за въже, за да мога да я издърпам, като свършиш?
— Изглежда малко проблематично.
— Нали?
— Не можеш ли да измислиш нещо по-добро, Техол Бедикт? Вярата ми в теб не е намаляла.
— Няма начин, поне засега. Я ми кажи друго — чух, че купуваш кораб?
— Уж трябваше да е тайна. Бъг обеща, че няма да каже…
— Не е казал. Имам си свои източници на разузнаване, особено след като собственикът на току-що продадения кораб случайно се падам аз. Косвено, разбира се.
— Добре. С Ублала и Харлест искаме да станем пирати.
— Не ме карай да се смея, Шурк.
— Сега ти ставаш жесток.
— Извинявай. Пирати, казваш. Какво пък, и двамата сте известни с това, че се давите трудно. Може и да се получи.
— Убедеността и доброжелателността ти ме трогват.
— И кога смятате да се хвърлите в тази нова авантюра?
— Когато ти приключиш с нас, разбира се.
Техол отново подръпна панталоните си.
— Поредният ми поучителен разговор с теб, Шурк. А, ето че ми замириса на нещо, което току-виж се оказало супа, а ти трябва да се връщаш в криптата.
— Понякога наистина те мразя.
Водеше я за ръка надолу по тесни изронени стъпала. Тя обичаше тези пътувания, макар че местата, по които я водеше, бяха странни и често… вдъхващи тревога. Този път се спускаха в извърната навътре стъпаловидна пирамида — поне той я беше нарекъл така. Четири страни надолу към огромна, стесняваща се като фуния яма, а в основата имаше малко квадратно петно тъмнина.
Въздухът беше толкова влажен, че по голите й ръце се събираха капчици. Високо горе небето беше бяло и безформено. Не знаеше дали е горещо — спомените за такива усещания бяха започнали да избледняват
